Странният рицар на свещената книга
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Странният рицар на свещената книга». Краткое содержание книги:
— Ако искаш — пътувай с мене до Рим. Ако искаш — върви сам със своите спътници.
Казах му:
— Оставам до книгата.
Той безразлично вдигна рамене. Чак сега се изправих и казах на норманеца:
— Ти си позор за моряците.
Той пое торбичката от Доминиканеца и ми каза:
— Трябва да мисля за безсмъртието на душата си.
Богомилите се посъживиха, когато разбраха, че оставаме край книгата. Аз вдигнах от насмолените дъски на палубата желязната рогатина. Тя бе затоплена от слънцето, лежеше в ръката ми като тяло на жилава змия. Не знаех дали змиите се затоплят, когато лежат на слънце.
5.
Върнахме се в стана на барон Д’Отарвил. Разбрах, че куманите и българите са от два различни отряда — едните бяха довели робите богомили, другият беше довел Доминиканеца. Боях се някой да не познае маската на барона, но станът на робите бе далече. Двата отряда не се смесваха — войниците на монаха презираха роботърговците.
От възвишението с шатрата на Доминиканеца се виждаха стотината жалки човешки същества, налягали направо на земята, навързани на върволица, със странни дървени яреми на вратовете, като че ли приготвени за впрягане.
Моите богомили бяха бледи и неспокойни. Те навярно разбраха, че отпреди се познавам с монаха. Но още ми вярваха — що друго можеха да сторят?
Неочаквано Ясен откачи от седлото на куманин мех с вода и тръгна към робите. Куманите понечиха да го спрат, Доминиканеца махна с ръка да го оставят.
Каза:
— Той е певец.
Усещах, че Ясен му се нрави с чистото си лице и сиянието в очите. Казах на Доминиканеца:
— Да освободим тези хора. Той удивено вдигна вежди.
— Те са еретици. Нима би пуснал чумавите от оградено село?
Казах му:
— Светата църква не търгува с хора. Той ми каза:
— Те не са хора. И за тях е платено. Платил е твоят Човек — барон Д’Отарвил. Така беше. Не ми прилягаше да тръгвам против волята на моя спътник — лъжливия барон. Но усетих греховно задоволство, че убих оня.
Доминиканеца ме попита:
— Докосна ли книгата? И ме гледаше изпитателно. Казах му:
— Не.
Той каза:
— Ако я беше докосвал, трябваше да ти наложа епитимия от седем дни хляб и вода.
А сам стискаше сандъчето под мишница. Той каза:
— Трийсет години диря тази книга. Искам да я прочета. Искам да разбера какво семе е посято в нивите на еретиците…
Попитах го:
— Не разбра ли за трийсет години?
Той каза:
— Не. Разбрах, че църквата означава ред, а ересите са безредие. Светът е объркан и проси за ред. Хората молят за ред. Един папа, една църква, един ред.
Осмелих се да му кажа:
— Може би има и друг ред. Той каза:
— Два реда — това е вече безредие. Светът трябва да се превърне в мравуняк — мравки-работници, мравки-войници и една царица, Светата църква.
Боже, и дедецът говореше за мравуняци. Казах на Доминиканеца:
— А еретиците са щурци…
Гледаше ме, сякаш се чудеше дали да приеме лековатия ми присмех, или да замрази усмивката ми.
6.
Ясен пръв видя пиратите. Околните възвишения на стотина крачки от нас изведнъж настръхнаха от блясък на остриета. Отряд от стотина пирати незабелязано бе приближил към стана ни. Дошъл бе купувачът на робите.
Пиратите, които ни заобиколиха, явно бяха мюсюлмани с чалми. Какви бяха по раса и народност, навярно и те вече не знаеха.
По пясъчна дюна се смъкна висок жилест човек, с умно и жестоко лице. На челото му светеше червен скъпоценен камък като трето око. Той отиде и застана пред барон Д’Отарвил — явно се бяха срещали, навярно двамата бяха уговаряли сделката с робите. Пиратът сдържано поздрави барона, после посочи с ръка към нас.
— Кои са тези хора?
Влад — баронът — мълчеше като истукан. Казах му на български:
— Владе, твоят приятел е дошъл да получи обещаните роби.
Пиратът ме разбра и каза:
— Да, днес е третият ден на новата луна.
Чух отново оная странна смесица на говори, които се разменят край голямото Средно море, вътре са слова на гръцки, на испански, на провансалски, на латински, на славянски.