Странният рицар на свещената книга
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Странният рицар на свещената книга». Краткое содержание книги:
Когато започнах да пиша, имах пред себе си цели петнайсет дни. Виждаха ми се век. Сега, като погледна началото, чудя се къде е бил умът ми, та съм разказвал за Бернар дьо Вентадорн. Той ще живее и без моя поменик. А никой няма да разкаже за Ясен, Влад и Лада.
Като запалена факла премина Свещената книга през земите на българи, гърци, сърби, италианци, провансалци. В кръга светлина, хвърлен от факлата, пристъпиха десетки мъже и жени, които историята ще запомни и съхрани, но в тази светлина изгоряха други десетки човешки същества, които няма как да помена, защото нямам време.
Понякога си мисля — нека Бог ми прости, — че книгата не беше пламък на факла, а безпощаден орел, който летеше, защото богомилите го хранеха с живата си плът и неукротимия си дух. Сега този орел ще изяде и мене.
Ръцете на мнозина се протягаха към Тайната книга и всички мислеха, че могат да я хванат, да я пленят, да я унищожат. И не виждахме, че тя ни събира и води — и понякога спира, та се оглежда кой ще й даде душата си, за да я изпие.
След много години отново пренасях свети книги — три жития на трима богомили — на Василий, изгорен на клада в Константинопол от император Алексий Комнин, на Петър Кападокийски, Средечки дедец, и на Мандалей Радоболски — и двамата анатемосани в синодика на цар Борил и сетне изгорени.
Гонеха ме, едва преминах през придошлата Рона. И като проснах на слънце мокрите пергаменти, видях, че водата е стопила писмената. Пергаментите бяха чисти. Тогава помислих, че бих могъл да напиша върху тях житията на Ясен, Влад и Лада. Защо не го направих? Сега, подгонен от неумолимия ход на времето, трябва да събера спомените си и да разкажа за тримата богомили, които умряха за Свещената книга.
2.
Първи беше Ясен.
На другия ден тръгнахме на път, четирима скитници — певци и играчи. Ясен носеше лютнята на Пейре. Лада бе облечена като момче, Влад премяташе четири торби на плещите си — две на гърдите и две на гърба. Аз носех тежката рогатина без острието, само желязна тояга, и кожена торба със сандъчето. Който ни срещнеше, трябваше да си помисли, че Ясен свири и пее, Лада прескача през запалени обръчи, а Влад чупи подкови с голи ръце. Ами аз? Навярно разказвах небивалици. Или плюех огън.
Вървях последен, не гледах много-много спътниците си, не говорех с тях. Не исках да имам спомени. Реших да вървим заедно три дни, за да се отдалечим от богомилското светилище. На третата нощ щях да ги изоставя, но щях да им оставя сандъчето. Трябваха им три дни, за да се върнат. Или те щяха да продължат без мене към земите на албигойците? Като мислят, че пренасят Тайната книга? Можеха ли да го сторят? Кой знае, Бог помага рядко, но помага на простите по душа.
Всяка привечер изпращахме слънцето, обърнали лицата си към залеза. Вървяхме на запад, нощувахме в богомилски села. Посрещаха ни, знаеха за нас, благоговееха, сякаш в селата им влизаха ангели. На третия ден минахме под бяла крепост, кацнала като бледен полумесец на висок хълм. Слънцето слизаше, но вечерта беше още далече. От дясната ни страна пътят тръгна край зида на странноприемница — видях дървения щит с надписа. Стъпих накриво, изохках. Разбира се, на крака ми нищо му нямаше. Трябваше да спрем в странноприемницата.
Дворът беше пълен с коли и волове, огньовете в ковачницата светеха, чаткаха чукове. Помолих да ни пуснат в плевнята — в дъното на двора, далеч от искрите на огнището. Помня я — обширна и светла, тесни полегати ивици слънчеви лъчи я пронизваха, прах димеше в светлината. Подът светеше като златен, посипан с лъскава плява, гъстото сияние на залеза вече червенееше по неодяланите греди, сякаш по тях се стичаше прозрачен мед. Зеленееха купове сено, жълтееха кошове плява. Миришеше на трева и прах.
Седнахме на пода, облегнахме гърбове на кошовете. Влад и Ясен загрижено гледаха уж изкълчения ми крак. Лада бе затворила очи. Тази нощ щях да ги изоставя.
Тогава не гледах спътниците си, а ги виждам ей сега пред себе си, сякаш са изрязани върху очите ми. Не, върху единственото ми око.
Лада — Ева, приличаше на момче, с коса, скрита от кърпа. Не, момиче беше. Не, човешко същество. Казват, че такива са ангелите небесни — без белезите на телесните окови, които носят мъжете и жените. Разбирах болката на ангелите от богомилските легенди, които Сатаната принудил да влязат в мъжко и женско тяло.
Ясен — Адам, също бе ангел, който е избрал тялото на момче. Къде го беше намерил дедецът? Досега си бях представял Адам като як мъж, с мишци на борец. Защо? Той трябва да е бил като Ясен — висок, тънък, гъвкав. Ръката, която е протегнал да поеме ябълката, трябва да е била като Ясеновата ръка — изящна, с дълги пръсти. Лютнята на Пейре лежеше кротко на гърдите му като кърмаче на майчина гръд. Такъв трябва да е бил Адам преди грехопадението.