Десет приключения на Лиско

Тримата пееха и танцуваха, усещаха как им олеква, но не усещаха, че не са трима, а четирима — Марийка бе скочила при тях. Тя дълго игра помежду им, хващаше се за ръцете им, скачаше на раменете им и чак при финала изкрещя. Когато тримата разбраха, че дълго време са играли с четвърти, притихнаха, а Мокси извика:

— Какво е това?

— Кой е този? — учуди се Домби.

— Маймунката! — отвърна весело Лиско.

Марийка им се плезеше от дървото, пищеше по маймунски и накрая изчезна.

— Това се казва маймунка! — задъхваше се Лиско.

— Чудесна!

— И хитра, а?

— Да я потърсим! — предложи Лиско.

Оглеждаха клоните, тревата, камъните — нито помен от нея. Започнаха да я викат. Отговори им далечен крясък, типичен за една маймунка.

— Отиде си! — Домби седна уморено на камъка.

— Изчезна като светкавица — рече Мокси.

— Да знаете как ми трябва! — унесено прошепна лисичето.

— Какво?

— Едно такова животинче ми трябва — повтори мисълта си Лиско.

— Защо ти е?

— Да ми весели душата.

— Според мен — рече Мокси — това е маймунчето, за което казват, че… таковало от цирка.

— Страшен си — усмихна се Лиско. — Как се досети, а?

— Съобразителен съм — призна си Мокси.

— Невероятно съобразителен! — усмихна се Домби.

Магарето ги изгледа:

— Иронизирате ли?

— Но и ти носиш ирония!

— Всичко нося… Нали съм магаре!…

Приятелите се изтегнаха върху тревата, загледаха се в небето — най-любимото им удоволствие след къпането в реката…

… която течеше и спокойно, и бързо, зависи какво ще предпочетеш, коя част от нея ще си избереш.

Димби предпочиташе Резедавия вир. Всъщност вирът беше син, но тъй като всички вирове на света се казваха сини, Лиско кръсти този Резедав, за да го отличи от другите. Сгушен между скалите, Резедавият вир приемаше малкото водопадче, което го озвучаваше и протичаше надолу като река.

Димби плуваше по гръб или пък се гмуркаше, но не забравяше понякога да излезе на брега, където сред блясъците на циферблата и сребърната верижка цъкаше часовникът. Любуваше му се отдалеч, не се приближаваше, да не го намокри, отново се гмуркаше чак на дъното, при кленовете. От няколко дни той се мъчеше да обясни на кленовете, че има часовник, но все не можеше — под водата бе невъзможно да им го покаже, нито да цъка с език, нито пък да вземе кленовете вън и да им навре очите в часовника. Рибите не знаеха какво е това часовник, пък си нямаха и представа от времето, иди им обяснявай, че времето е нещо, което тече, а не свършва като потока например, макар че потокът по думите на Лиско някой ден може да свърши, а времето ще си остане. Димби искаше да каже на кленовете колко е часът, няколко пъти се опита да отвори под водата уста и за малко не се удави, а да се удавиш сега, когато на камъка цъка такова красиво твое нещо — това би било най-голямата глупост.