Десет приключения на Лиско

— Е, за това ви завиждам!… А аз все бързам, защото времето лети… — Димби отправи поглед към часовника. — Ето, сега… например… А бе някой не се ли интересува от часа, че да му кажа?

— Лично аз не — отвърна Лиско.

— Мокси, ти не се ли интересуваш? — обърна се Димби към магарето.

— Амиии, как да ти кажа?… Вчера по едно време доста ме интересуваше колко е часът, за да закуся, но днес нямам нужда.

— А ти, Домби?

— Какво, Димби?

— Да те интересува колко е часът?… Веднага ще ти кажа.

— Нямам никаква нужда, Димби.

— Да де, понеже, ако искате… Както знаете, имам часовник и…

— Така ли? — запита наивно Лиско.

— … когато си искам, го поглеждам и… Сега например часът е…

— Ще закъснееш за потока! — подкани го Лиско.

— О, да! — сепна се Димби. — Напоследък все закъснявам… Но часовникът е голямо улеснение. Кеф ти да знаеш часа, погледнеш и… Например сега часът е…

— Закъсняваш! — прекъсна го отново Лиско.

— Не ме прекъсвай!… Часът е…

— Ние днес не смятаме да ходим на потока, понеже пак ще спасяваме!

— Така ли? — запита отнесено Димби. — Кого ще спасявате днес?

— Един приятел.

— Какво е станало с този приятел?

— Доста е зле, горкият?

— Е, тогава спасявайте!… Помагайте! — Димби си тръгна. — Довиждане!

— Довиждане! — отвърна му Лиско.

Димби изчезна, но се върна и запита:

— Някой от вас не иска ли да дойде с мен до потока?

— Заети сме, Димби — отвърна Лиско. — Защо ти е НЯКОЙ от нас?

— Да ми пази часовника, докато се къпя… Часовниците не бива да се мокрят, разбирате ли?… Обикновено го свалям и го поставям на камък. Докато се окъпя. Е, разбира се, плувам си и излизам да видя колко е часът… Добре ще е някой да ми пази часовника от случайни крадци… Нямате си представа какъв кеф!… Плуваш си и когато си искаш, излизаш да видиш колко е часът… Кой ще ми пази часовника?

— Казах ти, Димби, заети сме.

— Е, добре… Довиждане.

— Довиждане, Димби!

— Часът е точно ПЕТДЕСЕТ!

Все пак Димби успя да каже колко е часът.

Марийка тръгна след Димби, повървя малко по клоните, но изведнъж се отказа — на полянката беше по-интересно — и се върна. Отгоре тя видя тримата с наведени глави, ослуша се, но никой не заговаряше. Да се появи ли, питаше се тя, да не се ли появи?

— Домби — проговори най-после Лиско, — положението е по-тревожно, отколкото предполагах… Да се заемем ли с него?

— А ако не се заемем — заинтересува се Домби, — тогава какво ще стане?

— Лошо… Макар че времето ще го излекува.

— Защо? — запита Мокси. — Болен ли е?

— От една много тежка болест — поясни Лиско. — Да му помогнем ли?

Домби и Мокси мълчаха.

— Чувате ли? — повиши глас лисичето. — На вас говоря.

— Защо питаш? — намръщи се Мокси. — Знаеш, че ТИ си, който решава! Каквото и да кажем, накрая ТИ ще решиш.