Десет приключения на Лиско

Циркът бе построен извън градчето, близо до горичка, бягството се оказа лесно, тя сякаш отиде на разходка до горичката, където изведнъж почувствува как в нея се обаждат дедите от джунглата. Покачи се на първото дърво и тръгна от клон на клон, колкото може по-далеч, скачаше, люлееше се, пищеше от удоволствие и вършеше пакост след пакост. Тук бутне бутилката с ракия на горския, там открадне гащите на къпещи се деца, после пък ще разбърка трапезата на излетниците или ще кацне върху раницата на някой потен турист, който се чуди какво му натежава и олеква, защото Марийка хитро подскачаше от раницата на дърветата и обратно.

Изнизаха се три безгрижни дни, в окръжния вестник излезе обявлението за избягалата маймунка, обещаваха възнаграждение за този, който я намери, но Марийка не можеше да чете, пък и в гората никой не продаваше вестници, макар че тук-там се намираше по някой вестник, захвърлен от туристи.

Слънцето изгряваше и залязваше, светът ставаше все по-красив, а животът по-весел…

— Да говорим за нещо друго — предложи Мокси и доказа,

че понякога може да иронизира. — Днес времето е хубаво, нали?

— А, времето е прекрасно! — присъедини се към него Домби.

— Какво слънце!

— Не ми се вярва да завали — продължи Мокси.

— И на мен — съгласи се Домби.

— Понеже няма облаци — заключи Мокси. — Забелязал съм, че вали само когато има облаци.

— И то — продължи Домби — ако облаците са особени. Марийка стоеше на дървото и слушаше разговора, който вие четете.

— Точно така — рече Мокси.

Лиско седеше на камъка и слушаше същия разговор, но тайно в себе си се усмихваше, защото разбираше, че го иронизират.

— Мокси, какво предпочиташ? — запита Домби. — Да има не особени облаци или изобщо да няма облаци?

— Харесвам не особените облаци, понеже придават на небето особен вид.

— Но не и особените облаци, нали?

— Не. От тях вали дъжд.

Маймунката хареса компанията, разположена на полянката, но все още се колебаеше.

— Точно така — съгласи се Домби. — Лиско, какво ще кажеш ти?

— Като слушам ОСОБЕНИЯ ви разговор — отвърна Лиско, — се убеждавам, че сте НЕ ОСОБЕНО умни.

— А по-добре ли е да мислим за тъжни неща и за Димби? — запита Мокси. — Нали обичаш в тревожни моменти да водим весели разговори?

— И вие сте прави — съгласи се лисичето, — но не можем само да стоим и да мислим. Трябва да ДЕЙСТВУВАМЕ!…

— Как? — поиска да знае Домби.

— Знам ли?… Да предприемем нещо.

— Така кажи! — отприщи се Мокси.

— Точно така! — присъедини се Домби.

Маймунката се ослуша.

Да. Някой се приближаваше.

Димби вървеше по пътеката и си тананикаше. Настроението му бе отлично, главата вирната напред. Понякога подскачаше, понякога късаше листа, които хвърляше безцелно, но всичко правеше с дясната ръка, лявата стърчеше почти неподвижна —

на нея беше часовникът!

— А! — каза Димби, когато излезе на полянката. Той спря изненадано, ала се съвзе и погледна приятелите си.