Десет приключения на Лиско
- Автор: Априлов Борис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десет приключения на Лиско». Краткое содержание книги:
— Домби!
— Какво, Мокси?
— Това не ми харесва.
— Не ми говори!
— Домби!
— Кажи, Мокси.
— Трябва да кажем… на…
— Така ли смяташ?
— Непременно. И колкото може по-рано. Иначе ще се разсърди. Де да знаеш няма ли да каже, че сме му съобщили късно, когато нищо не може да се направи?
— Мислиш ли, че може да се направи нещо? — запита с надежда Домби.
— Ами… де да знаеш?… Може да не е толкоз загубено.
— Положението ли?
— Няма какво да говорим! — отсече Мокси. — Той ще реши!… Горе главата, Домби!… Раз-два-три!
Двамата отвориха гърла:
— Лискоо!
Млъкнаха и се ослушаха. В тишината към тях се промъкна ехото: Оооо!
Мокси и Домби отвориха гърла:
— Лискоооо!
Между старото и новото ехо се промъкна далечното:
— Каквооо?
— Елаааа!
— Идвам!
Обърнати към посоката, Мокси и Домби търпеливо зачакаха приятеля си. Но мина доста време, Лиско не идваше.
— Чудна работа! — каза Мокси.
— Забави се — каза Домби.
— Друг път идваше по-рано.
— Отново! — предложи Мокси.
Двамата поеха дъх:
— Раз-два-три!
Лиско изскочи зад гърба им:
— Хей!…
— Лиско, каква е тази работа? — учуди се Мокси. — Гласът ти идва от тази страна, а ти идваш от другата.
— Там е работата, да не идваш отдето те очакват. Работата е, като извикаш, да изпревариш гласа си и да го посрещнеш!… Чуйте ехото!
— Идвааам!
— Видяхте ли?
— Как го правиш? — изуми се Мокси.
— Изпреварвам гласа си — отвърна весело лисичето. — Сега се тренирам да започна да изпреварвам себе си.
— Самия себе си? — Мокси бе поразен.
— Ами да!
— И защо ти е това?
— От скука, Мокси… Като няма други приключения… — Лиско смигна към Домби. — Нещо интересно?
— Уви! — рече тъжно Домби.
— Неприятности! — добави Мокси.
— И това е добре! — зарадва се Лиско. — Ще превърнем неприятностите в приключение.
— Глупости! — усмихна се кисело Мокси.
— Ще видите! — рече спокойно лисичето.
— Да знаеш само какво се е случило!…
— Поразбрах нещо… Като гледам тъжното лице на Домби. Тук Домби не издържа, заплака и прегърна Лиско. Лисичето
гладеше гърба на приятеля си, дори не пожела да го прекъсне, остави го да се наплаче. Той усещаше хлипането му и през рамото на Домби виждаше очите на Мокси, готови на свой ред да пуснат няколко сълзи.
Ето думите, които Домби успя да каже през плача си:
— Лиско!… Как може!… Да знаеш само!… Ако ти кажа!
— Знаех си, че ще има нещо ново! — засмя се Лиско, но му беше страшно мило в прегръдките на дебеличкия приятел, дори не направи усилие да се оттегли, а мислеше колко е хубаво да бъдеш в прегръдките на приятел — ти да чувствуваш него и той тебе, а отстрани като дете да плаче твой приятел, и то Мокси.
Най-после Лиско каза:
— Спокойно, Домби!… Засрами се!… За какво хленчиш?
— Защото — Домби започна да бърше сълзите си. — Защото…
— Приключението започвай — провикна се още по-весело Лиско.
— Не бързай да се радваш — намеси се Мокси, — като не си разбрал.
— А аз, глупакът — упрекна се Лиско, — се надявах на някаква си маймунка, за която пишат вестниците… Виках си, ще тръгнем да я търсим и приключението е готово!
— А то? — запита Мокси, като избърса последната сълза.
— А то нямало нужда от маймунки. Приключението се ражда. Усещам го.
— Ох — въздъхна Мокси. — Ще видиш ти едно приключение!…
— Чудна работа! — направи се на ударен Лиско. — Как ли е избягала?
— Стига маймуни! — изхлипа отново Мокси.
— И си викам, къде ли е избягала? — настоя Лиско.
— Става въпрос за Димби! — не издържа Домби.
— Обичам маймунките! — продължаваше Лиско. — Те са едни…
— Лиско!
— …пъргави…
— Лиско!
— Какво, Мокси?
— Пак се правиш на ударен!
— Така ли? — уж се учуди Лиско.
— Положението е сериозно, разбери!
— Така ли? — уж се учуди Лиско.
— Вече си нямаме приятел!
— Е, чак пък…
— Димби!…
— Какво за Димби?
— Ще видиш.
— Имаше Димби — няма Димби! — прошепна Домби.
Лиско огледа първо Домби, след това Мокси.
— Какво?… Да не е болен?
— А, не — отвърна Мокси.
— Да не е заминал?
— Глупости!… Ще замине…
— Уви, не! — поклати глава Домби.
— По-лошо, разбери!
— Какво по-лошо, Мокси?
Мокси направи пауза. Той гледаше да изработи една хубава, издържана от всички страни пауза. Домби се възхити на приятеля си, беше зяпнал и чакаше да види ефекта. А Мокси не бързаше. Паузата узряваше, наливаше се с напрежение и щом разбра, че моментът е дошъл, Мокси каза уж равнодушно: