Отровата на Алкория
- Автор: Дастие Дан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Ласкаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отровата на Алкория». Краткое содержание книги:
С много трудности и на края на физическите и психическите си сили, екипажът на звездолета открива мечтаната планета. А тя е райска. Планета също като Земята, населена от хора също като земните, с всички изкушения, които може да предложи една райска градина на клетия корабокрушенец. Местното население е с ниво на технологиите близко до това на индианците и сякаш изобщо не се притеснява и не изпитва страх от пришълците от небето. Напротив, всички са весели и безгрижни. Въпреки строгите заповеди, човек от екипажа е намерен в колибата на туземка, и то в състояние, подобно на това на местните хора. Оказва се, че е пил от опиат, наречен талеф, който местните хора консумират и на който дължат своята безметежност. Провинилият се е изолиран в килия, и там претърпява страшна мутация, превръщайки се в чудовище с огромна физическа и психическа мощ, което с лекота успява да държи под своя контрол всички човеци, оказали се достатъчно близо до него. Когато чудовището успява да избяга в гората, на карта е поставено не само успешното завършване на мисията, а и животът на местното население, което сякаш не осъзнава случилото се.
В райската градина на Алкория хората не са единствената разумна раса и, ако командирът Крис Холдън не успее да спре чудовищата, в които се превръща екипажа му, бъдещето на цялата човешка цивилизация ще бъде загубено. Но той открива своя съюзник там, където най-малко очаква…
— Не става, Крис — каза тя напрегнато. — Не отговарят…
В полумрака на кабината чертите на Крис Холдън още повече се свъсиха.
— Там постоянно дежурят — отвърна той. — Би трябвало да реагират на нашите повиквания…
Холдън плавно маневрира с лостовете, за да избегне няколко палмови дървета, после промени посоката на бързо летящия глисер вляво и заобиколи хълма, зад който се намираше лагерът. Обзе го лошо предчувствие, но една безумна надежда го крепеше: може би радиоапаратурите на лагера не бяха в изправност… Но все пак имаше и аварийни приемници! Беше гласувал пълно доверие на Пейвъл, комуто бе поверил командуването по време на своето отсъствие.
— Не трябваше да напускам базата — каза той, сякаш говореше на себе си. — Сигурно се е случило нещо сериозно…
Глисерът се оказа на неколкостотин метра от мястото на кацането и Холдън инстинктивно намали силата на фотонните двигатели. В светлината на настъпващия ден той различаваше много добре инсталираните съоръжения на базата, както и прожекторите на кораба, които ярко осветяваха модулите. С изопнати до краен предел нерви Холдън спря напълно двигателите и глисерът замря неподвижно, леко поклащайки се, поддържан от антигравитационното поле на подемниците.
— Сякаш няма жива душа — подхвърли Хуана.
Холдън поляризира част от стъклената панела, за да получи увеличен образ от лагерните постройки. С ръка върху подвижния лост той започна щателно да проучва лагера и неговите околности.
Глухо възклицание се изтръгна от устата му, когато забеляза на екрана първия труп, проснат върху ниската трева, на около десетина метра от предната част на кораба. Човекът беше легнал по гръб с конвулсивно свита ръка върху гърдите. Космическият му скафандър бе изпоцапан с кръв, а лицето — застинало в болезнена гримаса. Пушката му се търкаляше недалеч от него.
— Това е Алън Стормър — изрече Холдън.
— По-нататък има още един — запъхтяно добави Хуана. — Боже мой!… Те са убити от…
— Да… — въздъхна Холдън. — Той се е върнал! Няма никакво съмнение при вида на тези сгърчени, вкочанени тела…
Дълбоко в себе си Холдън чувствуваше някаква нарастваща ярост и с големи усилия се овладя да не се втурне към лагера. Смътно си даваше сметка, че трябва да запази здрав разума си и да не се впуска с главата напред към опасността, без да я е проучил. Постара се да продължи наблюденията на постройките, но не откри нищо друго освен двете неподвижни тела, поразени от ужасната смърт. С изключение на тези два трупа лагерът изглеждаше пуст.
— Трябва да вървим — каза той дрезгаво. — Хуана… Вземете оръжията от станока зад нас. Трябва да сме готови на всичко.
Той натисна едно червено копче на командното табло, отвори се малък капак, откривайки дулата на две ултразвукови оръдия, с които бе снабден глисерът. Хуана продължаваше да разглежда системата от огледала, като да не бе чула думите на командира на Сигнус-X-I. Холдън свъси вежди:
— Какво става, Хуана?
— Не… не знам, Крис. Стори ми се, че видях нещо да шава вдясно от нас. Недалече… Сигурно така ми се е привидяло.
Внезапно тя подскочи и посочи с ръка в точно определена посока.
— Ето! Вижте, пак започва да се движи. Тревите се поклащат, ей там, към плажа!
— Видях — каза Холдън, леко маневрирайки с лостовете за управление.
Глисерът безшумно се измести встрани. Само едва доловимото жужене на антигравитационните двигатели достигаше до кабината.
Хуана реши да вземе оръжията и ги остави на удобно място, за да са на лесно, ако й потрябват. След това седна отново до спътника си, вперил очи в посоката, където високата трева се бе раздвижила преди малко.
Като стигна на около стотина метра до въпросното място, Холдън включи радара за близко разстояние, чийто невидим сноп от лъчи започна да претърсва терена, преди да се спре в определената цел.
— Анализиращите устройства… — прошепна Холдън. — Малката зелена ръчка, от дясната ви страна, Хуана. Дръпнете я назад.
След няколко секунди на командното табло светна малък екран, по чиято изпъкнала повърхност пробягаха редуващи се като сърдечни импулси вълни. Едновременно с това на единия ъгъл на екрана се изписа върволица от цифрови данни.
— Това е някой от нашите — заяви Холдън без никакво колебание. — Отличителната му метална значка реагира на лъчите на анализаторите! Това… е Пейвъл!
Той рязко ускори двигателите и глисерът подскочи напред, движейки се на около един метър над земята. Холдън го остави да продължи хода си така, после задействува спирачните двигатели, преди да изключи антигравитаторите. Докато той отваряше покрива на кабината, глисерът бавно се спусна на земята.