Отровата на Алкория
- Автор: Дастие Дан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Ласкаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отровата на Алкория». Краткое содержание книги:
С много трудности и на края на физическите и психическите си сили, екипажът на звездолета открива мечтаната планета. А тя е райска. Планета също като Земята, населена от хора също като земните, с всички изкушения, които може да предложи една райска градина на клетия корабокрушенец. Местното население е с ниво на технологиите близко до това на индианците и сякаш изобщо не се притеснява и не изпитва страх от пришълците от небето. Напротив, всички са весели и безгрижни. Въпреки строгите заповеди, човек от екипажа е намерен в колибата на туземка, и то в състояние, подобно на това на местните хора. Оказва се, че е пил от опиат, наречен талеф, който местните хора консумират и на който дължат своята безметежност. Провинилият се е изолиран в килия, и там претърпява страшна мутация, превръщайки се в чудовище с огромна физическа и психическа мощ, което с лекота успява да държи под своя контрол всички човеци, оказали се достатъчно близо до него. Когато чудовището успява да избяга в гората, на карта е поставено не само успешното завършване на мисията, а и животът на местното население, което сякаш не осъзнава случилото се.
В райската градина на Алкория хората не са единствената разумна раса и, ако командирът Крис Холдън не успее да спре чудовищата, в които се превръща екипажа му, бъдещето на цялата човешка цивилизация ще бъде загубено. Но той открива своя съюзник там, където най-малко очаква…
— Последният ни шанс — въздъхна Холдън. — Започвам да се питам дали не сме го изпуснали вече, Хуана. Но пробвайте все пак.
Той скочи от глисера и пристъпи към Галеа Ивхи, който чакаше, облегнат на тоягата си, леко приведен напред.
— Чухме необичайни шумове — захвана старецът обезпокоен. — Знаете ли какво е това?
— Няма нищо — излъга Холдън. — Нищо особено…
Във всеки случай излишно бе да се опитва да им обяснява какво е станало при кораба на земяните. Те не бяха в състояние да разберат тази страшна опасност, която се бе появила на планетата им с пришълците от космоса.
— Един от моите другари е мъртъв — подзе Холдън. — Бих искал да ми помогнете да го заровя според нашите обичаи…
— Да го заровите? — повтори Галеа Ивхи, вдигайки въпросително вежди.
Тази дума нищо не означаваше за тях. Те изгаряха мъртвите си…
— На планетите, на които живеем, ние имаме обичай да полагаме починалите в земята — обясни Холдън. — Така е в нашия свят…
— Вие сте наистина интересни хора — усмихна се старецът. — Беше ли много стар?
— Не — въздъхна Холдън, поглеждайки към глисера. — Не, напротив, беше доста млад. Но стана произшествие…
— Случват се такива неща — въздъхна на свой ред старецът и тупна с тоягата по земята. — Но трябва да ги приемаме и да живеем… Той е още по-щастлив там, където се намира сега.
Галеа Ивхи гледаше към слънцето, което се показваше над дърветата, и Крис Холдън си помисли, че би било от полза да се поучи от вярванията на тези миролюбиви хора, за които търсенето на спокойно щастие беше единственият закон.
— Ние ще ви помогнем, приятелю — продължи старецът. — Но трябва да ни обясните какво да направим.
— Един трап — промърмори мрачно Холдън, забил поглед в земята пред себе си. — Един най-обикновен трап… Ако ме сполети нещастие, ще трябва да направите същото и за мен… Разбрахте ли?
— Разбрах — потвърди Галеа Ивхи, поклащайки глава. — Но защо да ви се случи нещастие?
— Мина ми такава мисъл просто — доизясни Холдън.
Той се върна отново при глисера. Хуана я нямаше там и Холдън погледна към най-крайните конусообразни колиби на селото. Сигурно беше стигнала вече до онази, която й бе предоставена. Зае се да извади тялото на Роди Пейвъл. Алкорианците му помогнаха да го положи върху една носилка, която донесоха по заповед на Галеа Ивхи.
Два часа по-късно лейтенант Пейвъл бе погребан близо до морето — малък кръст, направен от клони, стърчеше над гроба му. Холдън дълго остана там, неподвижен, с поглед, отправен към хоризонта и безкрайна мъка в сърцето. Имаше и други мъртъвци за погребване край кораба…
Най-сетне се реши да тръгне и се върна към селото, придружен от алкорианците, които стояха на разстояние, докато той зариваше сам гроба на Пейвъл.
Раздели се с тях на площада в селото, благодари им и се запъти към колибата на Хуана.
Младата жена го посрещна усмихната, когато той влезе вътре, и странният блясък на погледа й веднага го хвърли в тревога.
— Крис… Фантастично е — каза тя, обгръщайки с ръце врата му. — Животът е чудесно нещо.
Силна тръпка на безпокойство обзе Холдън и той леко, но решително отстрани Хуана от себе си.
— Хуана! Не… Това е невъзможно!
Той я наблюдаваше мъчително напрегнато. Хуана имаше всички симптоми на еуфория, онази същата, която забеляза у Ралф Престън вечерта, когато бяха отишли да го търсят в селото.
— Кое е невъзможно, Крис? — учуди се младата жена.
Холдън нема сили да отговори. Погледът му се отклони към работната маса на биогенетичката. Отгоре й се намираше дървена калбаса и той се втурна към нея със замряло от ужасно предчувствие сърце. На дъното на съда искреше течност с кехлибарен цвят.
— Талеф! — изрева той. — Хуана! Да не би да сте…
— Да — каза тя безгрижно. — Да, аз пих от тази течност. Наистина е вълшебна, Крис…
Глава XII
За Крис Холдън тези думи дойдоха като плесница в лицето. Буквално сразен от онова, което чу, той продължи да гледа Хуана, без да проговори, и в погледа му се четеше безмерен ужас. Залитайки от страшния психически шок, който получи, Холдън се довлече до едно столче, тежко се отпусна, напълно съсипан и лишен от способността да подреди обърканите мисли, които нахлуваха в главата му.
— Защо направихте това — викна гневно той.
Хуана продължаваше да го гледа втренчено, някак особено, сякаш не можеше да разбере неговата реакция. После дълбоко се замисли и поклати глава.
— Не знам, Крис… Вече не знам…
Изглеждаше внезапно объркана.
— Но това няма никакво значение — каза тя, възвръщайки отново усмивката си. — Наистина, нищо вече няма значение, Крис, знаете много добре. Чувствувам се великолепно.