Отровата на Алкория
- Автор: Дастие Дан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Ласкаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отровата на Алкория». Краткое содержание книги:
С много трудности и на края на физическите и психическите си сили, екипажът на звездолета открива мечтаната планета. А тя е райска. Планета също като Земята, населена от хора също като земните, с всички изкушения, които може да предложи една райска градина на клетия корабокрушенец. Местното население е с ниво на технологиите близко до това на индианците и сякаш изобщо не се притеснява и не изпитва страх от пришълците от небето. Напротив, всички са весели и безгрижни. Въпреки строгите заповеди, човек от екипажа е намерен в колибата на туземка, и то в състояние, подобно на това на местните хора. Оказва се, че е пил от опиат, наречен талеф, който местните хора консумират и на който дължат своята безметежност. Провинилият се е изолиран в килия, и там претърпява страшна мутация, превръщайки се в чудовище с огромна физическа и психическа мощ, което с лекота успява да държи под своя контрол всички човеци, оказали се достатъчно близо до него. Когато чудовището успява да избяга в гората, на карта е поставено не само успешното завършване на мисията, а и животът на местното население, което сякаш не осъзнава случилото се.
В райската градина на Алкория хората не са единствената разумна раса и, ако командирът Крис Холдън не успее да спре чудовищата, в които се превръща екипажа му, бъдещето на цялата човешка цивилизация ще бъде загубено. Но той открива своя съюзник там, където най-малко очаква…
— Внимание! — извика Хуана, инстинктивно протягайки ръце напред, за да се предпази.
Едно от кълбата задмина глисера и ги изпревари, като се въртеше с бясна бързина около самото себе си. Холдън светкавично натисна лостовете за управление в момента, когато то избухна. Ослепително бели концентрични вълни едва достигаха глисера, който вече с пълна скорост стремглаво летеше над морето. За няколко секунди те се озоваха извън обсега на стрелбата и Холдън дръпна назад лоста, регулиращ мощността на двигателите, стигнала до критичен предел.
— Отървахме се на косъм — изрече той със странен глас.
Холдън имаше впечатлението, че мозъкът му е изключил през тази безкрайна минута, която измина. Единствено неговите рефлекси бяха проработили. До него Хуана стоеше като зашеметена, сякаш още не можеше да повярва, че са се изплъзнали от стрелбата на йонните оръдия.
— Вече не могат да ни стигнат — каза Холдън, леко отклонявайки глисера. — Налага се да отидем много бързо до селото и да се погрижим за Пейвъл. Той е зле… Трябва да се заемете с него Хуана. Мисля, че крайниците му са счупени… Зад вас има аптечка…
— Отивам — продума младата жена, излизайки от апатията си. — Какво се е случило там?
Все така съсредоточен в управлението на глисера, който току се отклоняваше наляво, Холдън й разказа онова, което научи от ранения, преди той да изпадне в безсъзнание. Хуана се суетеше около тялото на нещастния лейтенант, поставен направо върху металния под.
Няколко минути по-късно тя се изправи и се наведе към Холдън:
— Няма да имаме нужда от аптечка — каза тя със сподавено ридание. — Той… е мъртъв, Крис.
Хуана коленичи отново до осакатеното тяло. Пейвъл бе отворил за последен път очи към живота, с безжизнен поглед, втренчен в небето. Тя му затвори внимателно очите, после нервите й не издържаха и тихичко заплака.
— Те ще ни погубят всички до един — хълцаше Хуана. — Ние сме безпомощни пред тяхната психическа сила!
— Нямам намерение да се оставя да ме заведат като добитък в кланицата! — изръмжа Холдън. — Ако искат кожата ми, трябва да определят цена! Сигурно има някакъв начин да се справим с тях, дявол да го вземе!
Когато глисерът се спря, на площада в селото имаше много алкорианци. Старейшината на племето беше също там въпреки ранния утринен час, с вечната си чепата тояга, облечен в светлозелената роба.
— Чули са експлозиите — рече Холдън, като спря двигателите. — Сигурно се питат какво ли е станало.
Той поклати загрижено глава и добави:
— Ние станахме причина да настъпят сериозни промени в спокойния им живот и те не могат да разберат… Не си дават сметка, че за кратко време техният свят рискува да стане необитаем за тях.
— Питам се дали човеците-растения могат да причинят толкова злини, колкото предполагаме — каза замислена Хуана Сантос.
— Какво искате да кажете? — попита Холдън и смръщи чело.
— Те са предпазени от вредното действие на талефа — обясни младата биогенетичка. — И си задавам въпроса дали са податливи на мозъчните излъчвания на тези същества, произлезли от мутацията на себеподобните ни, Крис…
— Изложени са на изключителната сила и жестокост на тези чудовища — отвърна Холдън, издърпвайки пластмасовия капак. — А това е вече много.
— Да. Но… не знам защо, все пак мисля, че човеците-растения не възнамеряват да създадат някаква колония на Алкория. Има нещо, което им пречи да го сторят. Ако можехме да разберем… Крис… Сигурна съм, че тези същества чакаха нашето идване, за да се разкрият. Без съмнение те са съществували под друга форма на Алкория и… О! Дори и не знам защо говоря всички тези неща. Интересното е, че те са в мен и не съм уверена дали не са плод на подсъзнанието ми…
— Всички ние повече или по-малко бяхме в психически контакт с тези чудовища — каза Холдън, докато се измъкваше от седалката. — Може би това обяснява нещата отчасти…
— Да, възможно е.
— Ще потърся помощта на няколко алкорианци, за да се погрижа за бедния Пейвъл — продължи Холдън.
Той погледна по-внимателно приятелката си. Тя бе придобила внезапно загрижен вид и изглеждаше като унесена в мечтание.
— Какво има, Хуана? — обезпокои се Холдън.
— Нищо, Крис. Нищо… Мислех си нещо… Трябва да се върна в колибата и да подновя изследванията си. Преди малко имахте право: вероятно съществува някакво средство за неутрализиране на тези чудовища. Изглежда, съм търсила в неправилна посока.
— Имате ли някаква идея? — попита отново Холдън.
— Не знам. Може би да. Налага се да проверя някои неща, за които не бях се сетила досега. Без съмнение това е последният ни шанс, Крис.