Отровата на Алкория
- Автор: Дастие Дан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Ласкаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отровата на Алкория». Краткое содержание книги:
С много трудности и на края на физическите и психическите си сили, екипажът на звездолета открива мечтаната планета. А тя е райска. Планета също като Земята, населена от хора също като земните, с всички изкушения, които може да предложи една райска градина на клетия корабокрушенец. Местното население е с ниво на технологиите близко до това на индианците и сякаш изобщо не се притеснява и не изпитва страх от пришълците от небето. Напротив, всички са весели и безгрижни. Въпреки строгите заповеди, човек от екипажа е намерен в колибата на туземка, и то в състояние, подобно на това на местните хора. Оказва се, че е пил от опиат, наречен талеф, който местните хора консумират и на който дължат своята безметежност. Провинилият се е изолиран в килия, и там претърпява страшна мутация, превръщайки се в чудовище с огромна физическа и психическа мощ, което с лекота успява да държи под своя контрол всички човеци, оказали се достатъчно близо до него. Когато чудовището успява да избяга в гората, на карта е поставено не само успешното завършване на мисията, а и животът на местното население, което сякаш не осъзнава случилото се.
В райската градина на Алкория хората не са единствената разумна раса и, ако командирът Крис Холдън не успее да спре чудовищата, в които се превръща екипажа му, бъдещето на цялата човешка цивилизация ще бъде загубено. Но той открива своя съюзник там, където най-малко очаква…
— Марти… Нищо ли няма при вас?
— Нищо, лейтенанте.
— Отваряйте си очите.
— Лейтенанте…
Гласът на Алън Стормър беше напрегнат.
— Къде ли се е дянал, дявол да го вземе! — извика недоволно Пейвъл, взирайки се отчаяно в сянката, извън ярката светлина на фотонните прожектори.
— Още е там — задъхано каза дежурният. — До високите палми, вляво. Стои неподвижно.
Роди Пейвъл забеляза най-сетне силуета, който се сливаше с листата, потънали в мрака на отлитащата нощ. Човекът-растение стоеше неподвижно, като вцепенен, сякаш очакваше нещо.
— Ще го накараме да се раздвижи — извика Пейвъл, нагласяйки пълнителя си на максимална мощност, и легна по корем, за да се прицели.
Той натисна рязко спусъка и йонният поток с раздиращ звук избликна от фуниеобразното дуло. Но там, в далечината, чудовищният силует направи огромен скок вдясно, за да излезе извън обсега на виолетовата светкавица, която, без да го засегне, издълба дупка в пищната растителност.
— По дяволите! — извика Стормър с дрезгав глас. — Сякаш усети кога ще стреляте, лейтенанте. Сигурен съм, че отскочи за части от секундата, преди да натиснете спусъка.
Пейвъл не отговори. Той също разбра, че човекът-растение е предугадил какво ще се случи и неприятна тръпка полази гърба му. Сега чудовището стоеше извън сектора на попадение, но те го виждаха добре в светлината на бързо настъпващото утро.
— Като че ли чака нещо — измърмори Стормър.
Зад тях мъжете с оръжие в ръка наизскачаха от модула, който служеше за спално помещение. Пейвъл даде точни наставления по микрофона. Гласът му ехтеше из целия лагер и той се питаше дали човекът-растение разбираше неговите думи. За няколко минути въоръжените хора заеха ключови позиции, за да отбраняват лагерните постройки при евентуална опасност.
— Ще действувате само по моя заповед — заръча Пейвъл. — Той все още е на същото място, по посока на потока, на двеста метра…
— Това би ме учудило, лейтенанте — подхвърли Марти, който се намираше вдясно от тях. — Та той е точно пред мен!
— Успокойте се, Марти — кресна Пейвъл. — Вие не можете да го видите от мястото, където се намирате!
— Уверявам ви, лейтенанте, той ид… Внимавайте, той идва към нас!
Роди Пейвъл не повярва на думите му и продължи да наблюдава неподвижния силует на растителното чудовище, което не бе мръднало от мястото си.
— Съвсем е откачил! — каза той. — Стормър, стойте тук, ще ида да видя. Сигурно се е побъркал, иначе няма друго обяснение.
Почти веднага и друг един член на екипажа нададе тревожен вик, този път отляво.
— Двама са, лейтенанте! Точно в обсега на оръжието ми. Много добре ги виждам! Внимавайте, тръгват!
— По дяволите! — изруга Пейвъл, втурвайки се надясно с оръжие в ръка.
Той се залепи до Марти, който лежеше на земята с насочена пред себе си пушка.
— Виждате, нали, лейтенанте — прошушна дежурният. — Ей там, точно отпред!
Тръпка премина по тялото на Пейвъл. Съвсем ясно различаваше човека-растение, който пристъпваше към тях, без да бърза.
— Трябва да повярваме на очите си — каза той с глух глас. — Сега са повече…
— Нашите!… — задъхано рече Марти. — От групата, дето не се върнаха! И те са се хванали в капана. Всички ще се хванем, лейтенанте. Всички, казвам ви!
— Затваряй си устата, Марти! — скара му се Пейвъл. — Оставете го да се приближи и…
Не успя да довърши. Странно вцепенение скова изведнъж крайниците, съзнанието му се замъгли.
— Стреляйте, Марти — неясно и неуверено каза той. — Аз… не се чувствувам много добре.
— Не мога… — заекна Марти.
Двамата мъже дишаха задъхано, сякаш огромна тежест се бе стоварила върху тях. Пейвъл се опита да мръдне от мястото си, но мускулите му отказаха да се подчинят на заповедите на мозъка.
— Загубени… Ние сме… загубени! — каза той.
Нямаше повече никакво желание да се бори, а и страхът му се бе превърнал вече в нещо смътно, неясно, без значение.
— Ще умра — помисли си не особено развълнуван. — Глупаво е…
Главният лекар Лестър най-сетне заспа уморен на работната си маса в стационара. Той спеше леко, сломен от изтощение, когато аларменият сигнал го накара да подскочи. Измина миг, докато се осъзнае, и тръсна глава като нокаутиран боксьор. После рязко стана и за малко не обърна фотьойла. Аларменият звънец ехтеше все още в коридора, когато той, залитайки, се отправи към съседната стая, в която лежаха четиримата от екипа на Джеф Викърс.