Отровата на Алкория
- Автор: Дастие Дан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Ласкаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отровата на Алкория». Краткое содержание книги:
С много трудности и на края на физическите и психическите си сили, екипажът на звездолета открива мечтаната планета. А тя е райска. Планета също като Земята, населена от хора също като земните, с всички изкушения, които може да предложи една райска градина на клетия корабокрушенец. Местното население е с ниво на технологиите близко до това на индианците и сякаш изобщо не се притеснява и не изпитва страх от пришълците от небето. Напротив, всички са весели и безгрижни. Въпреки строгите заповеди, човек от екипажа е намерен в колибата на туземка, и то в състояние, подобно на това на местните хора. Оказва се, че е пил от опиат, наречен талеф, който местните хора консумират и на който дължат своята безметежност. Провинилият се е изолиран в килия, и там претърпява страшна мутация, превръщайки се в чудовище с огромна физическа и психическа мощ, което с лекота успява да държи под своя контрол всички човеци, оказали се достатъчно близо до него. Когато чудовището успява да избяга в гората, на карта е поставено не само успешното завършване на мисията, а и животът на местното население, което сякаш не осъзнава случилото се.
В райската градина на Алкория хората не са единствената разумна раса и, ако командирът Крис Холдън не успее да спре чудовищата, в които се превръща екипажа му, бъдещето на цялата човешка цивилизация ще бъде загубено. Но той открива своя съюзник там, където най-малко очаква…
Крис Холдън клатеше отчаяно глава.
— Невъзможно е да сте забравили какво стана в лагера! — извика той. — Пейвъл, Престън и всички други… Избити или превърнати в ужасни чудовища!…
— Това е лошо наистина — съгласи се неохотно биогенетичката. — Но нищо не можем да направим, Крис. Някои неща може би трябва да станат и не сме в състояние да ги предотвратим.
Като че ли ровеше в паметта си, замъглена от ужасния опиат — беше неспособна да реагира така, както би реагирала биогенетичката Хуана Сантос. Сетне промърмори като насън:
— Трябваше да се действува бързо, Крис… Затова се върнах тук. Вече не си спомням много добре. Защо ми поставяте всички тези въпроси? Толкова съм щастлива сега.
— Щастлива!… — побеснял повтори Холдън. — Бога ми! Това не е възможно. Не е възможно!
Той зарови лице в ръцете си, опрени на коленете му. Представяше си ужасния процес, вече със сигурност извършващ се в това великолепно тяло, което бе притискал в обятията си. Страшният образ на отвратителното същество — Ралф Престън, изплува в съзнанието му с болезнена острота и той не успя да го прогони оттам. Внезапно Холдън разпери ръце и широко отвори очи, за да избяга от непоносимото видение. Хуана стоеше все така изправена на няколко крачки от него. Беше много красива на слънчевата светлина, проникваща през един от отворите на колибата. Но тя принадлежеше вече на другата раса… Расата на онези същества, които бяха завладели лагера. Скоро тялото й щеше да мутира с ужасна бързина и тя на свой ред щеше да разкъса дрехите си всред миризмата на гнила растителност, с която стаята ще се изпълни… Преди да се присъедини към себеподобните си и тя щеше да нададе страхотния вик на тези чудовища, движени от непозната злосторна сила…
Когато Хуана пристъпи към него, все тъй усмихната, Холдън стана рязко, прекатурвайки столчето, на което седеше. Той дишаше ускорено, като човек, тичал твърде дълго, и сърцето му биеше силно в гърдите.
— Но какво ви е, Крис? — учуди се младата жена. — Не разбирам.
— Още не можете да разберете — задъхано каза Холдън, с изкривено от болка и отчаяние лице. — Вие сте попаднали под психическото им въздействие, без дори и да си давате сметка за това. Да, така е! Те са ви накарали да погълнете тази гадост! А пък аз, аз не успях да им попреча да го сторят! Сега не ми остава нищо друго, освен да направя същото, нали?
И той избухна в горчив смях.
— Останал е талеф в този съд, нали? Само да го изпия и всичко ще бъде необикновено просто, така ли е?
Холдън се отправи към дървената маса и взе калбасата, на чието дъно бе останала малко течност. Изпита болезнено изкушение да погълне на един дъх съдържанието на съда. Единственият начин да не загуби Хуана… Да следва докрай поетия от нея път. Истинско самоубийство.
Той запрати калбасата на другия край на стаята и остатъкът от талефа се разля по животинските кожи, проснати на глинения под.
— Не! — извика той. — Няма да им се дам. Ще ги унищожа! Ще намеря начин да ги унищожа!
Огорчена, Хуана се наведе да вдигне калбасата от пода.
— Вие сте странен човек, Крис — каза тя с напълно естествен глас. — Не мога да проумея това, което казвате, уверявам ви.
Тя постави внимателно празния съд върху масата и протегна ръце към Холдън, възвръщайки лъчезарната си усмивка. Очите й светеха с безкрайно нежен блясък.
— Елате, Крис… Елате. Така ми е добре, когато сте до мен…
В този момент Крис Холдън разбра, че е стигнал върха на ужаса и отчаянието. Той изпитваше безразсъдното желание да я вземе в прегръдките си, но в същото време едва се удържаше да не побегне. За миг си представи, че се люби с нея така, както предната вечер и ледена тръпка полази по тялото му. Да заспи в ръцете на една очарователна жена и да се събуди изведнъж до някакво кошмарно същество…
— Елате, Крис — настоя Хуана.
— Не! — извика Холдън, отстъпвайки назад. — Не, това не!…
Завъртя се рязко кръгом и побягна като луд. Вече на границата на лудостта, той се втурна към глисера, скочи в него и пусна генераторите.
Останала сама в колибата, Хуана Сантос се нацупи. После вдигна рамене и си затананика с блуждаещ поглед, като местеше предмети по отрупаната с уреди работна маса. Забавляваше се да натиска разни бутони, които включваха един терминал. Спомняше си смътно, че всички тези предмети имаха някаква стойност. Но това беше преди да…
— Сега вече нямаме нужда от тези неща — каза тя на висок глас, с щастлива въздишка.
Холдън пилотира глисера чак до плажа, после слезе от него и тръгна по песъчливия бряг, където замираха морските вълни. Той вървя дълго, с изпразнено от всякакви мисли съзнание, след което изведнъж се спря и наостри всичките си сетива. Беше доловил някакъв шум… Шум, който мозъкът му можеше бързо да идентифицира.