Тайната на Шамбала

Отидох право при джипа, взех си бележника и бях на път да се връщам обратно, когато бях изненадан от шума на коли, които поприближаваха ресторанта. Отдръпнах се зад резервоарите и огледах какво става. Пред ресторанта имаше два сиви китайски камиона. Петима или шестима мъже в обикновени дрехи излязоха от камионите и влязоха в ресторанта. От мястото, където се намирах, можех да видя през прозорците какво става вътре. Мъжете накараха всички да се наредят до стената и започнаха да ги претърсват. Опитах се да видя къде е Ин, но не го зърнах никъде. Дали е успял да избяга?

Още една полицейска кола паркира пред ресторанта и висок дългурест китайски полицай във военна униформа излезе и се отправи към вратата. Той очевидно беше някакъв началник. Застана на входа и огледа какво става вътре. После се обърна и погледна от двете страни на улицата, сякаш подушваше нещо. Обърна се в посока към мен и аз отново се сгуших сред цистерните, а сърцето ми биеше.

След малко рискувах да погледна към ресторанта. Китайците извеждаха хората и ги натоварваха в камионите. Ин не беше сред тях. Една от колите потегли, докато началникът говореше нещо на останалите хора. Изглежда, че им нареждаше да претърсят улицата.

Аз се сгуших край резервоарите и си поех дълбоко дъх. Знаех, че ако остана тук ще бъде само въпрос на време да ме открият. Търсех някакви други възможности и забелязах тясна прашна пътека, която минаваше от резервоарите към следващата улица. Скочих в джипа, включих го на неутрална скорост и използвах малък наклон на улицата, за да се спусна към алеята, след което свърнах вдясно на следващия ъгъл, но нямах представа накъде вървя. Исках само да се отдалеча на известно разстояние от войниците.

След няколко блока свърнах вляво по тесен път, който ме изведе пред няколко сгради. След още стотина метра щях да изляза от града. Подир минута отклоних колата и паркирах зад купчина високи каменисти хълмове, всеки от които с размерите на къща.

— Ами сега — питах се аз. Бях напълно изгубен и нямах абсолютно никаква представа накъде да тръгна. Обхвана ме гняв и чувство на обърканост. Ин трябваше да ме подготви за такава възможност. Може би някой, когото познаваше в града, би могъл да ми помогне, но нямаше как да намеря сега когото и да било. Ято гарвани се спусна на скалата вдясно от мен, прелетя над джипа и закръжи като високо грачеше. Погледнах през прозорците в двете посоки, сигурен, че някой безпокои птиците, но не видях никого. След няколко минути повечето гарвани полетяха на запад, като продължаваха да грачат, но един от тях остана на върха на скалата, като мълчаливо гледаше по посока към мен. Това е добре, помислих си, той може би е часовой. Мога да остана тук, докато реша какво да правя. В задната част на джипа намерих сухи плодове и ядки, както и малко бисквити. Изядох ги без да мисля, като от време на време нервно отпивах от водата в манерката. Знаех, че трябва да съставя план на действие. Хрумна ми да продължа нататък по пътя на запад, но после се отказах. Бях обхванат от голям страх и единственото, което желаех, беше онова, което бях искал винаги: да забравя за това дълго и мъчително пътуване, да се върна в Ласа и да стигна до летището. Знаех, че мога да си спомня някои от отбивките, но за други ще трябва само да се досещам. Не можех да повярвам, че дори не се опитах да позвъня на някого, когато бях в манастира на лама Ригден или по-късно в къщата на Ханх, за да организирам евентуален план за бягство, ако се наложи.