Тайната на Шамбала
- Автор: Редфилд Джеймс
- Серия: celestine series #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на Шамбала». Краткое содержание книги:
Докато мислех какво да правя, сърцето ми се смрьзна. Чувах шум на кола, която приближава към мен по пътя. Помислих си да запаля джипа и да потегля, но разбрах, че колата приближаваше много бързо. Вместо това сграбчих една манерка и торбата с храна и побягнах, за да се скрия зад най-голямата скала, където не можеха да ме видят, но аз все още можех да наблюдавам какво става. Колата намали скорост, изравни се с мен и аз разбрах, че това е камионетката, която по-рано бяхме видели при пътния пост. Шофьорът бе русокосият човек, когото китайските войници бяха разпитвали. На мястото за пътници до него имаше една жена. Наблюдавах докато те забавяха скорост и спряха и започнаха да си приказват. Мислех да изляза и да ги заговоря, но веднага почувствах пристъп на страх.
Ами ако войниците ги бяха накарали да ни търсят и им бяха казали, че ще им дадат награда, ако ни намерят? Дали щяха да ме предадат? Жената леко отвори вратата, сякаш да слезе, но продължаваше да разговаря с мъжа. Дали бяха забелязали моя джип? Мисълта ми лудо препускаше. Реших, че ако тя излезе и приближи, просто ще хукна да бягам. По този начин те щяха да останат само с джипа, а аз ще мога да се отдалеча от това място, преди да дойдат полицаите. С тази мисъл на ум погледнах отново към камионетката. Двамата гледаха към скалите и на лицата им бе изписана загриженост. Спогледаха се още веднъж, преди жената да затвори вратата, и потеглиха на запад. Наблюдавах как камионетката се изкачва по малко възвишение вляво от мен и се изгуби от погледа ми.
Почувствах някакво вътрешно разочарование. Може би щяха да ми помогнат, помислих си. Искаше ми се да се хвърля в джипа и да се опитам да ги настигна, но се отказах и от тази идея. По-добре да не предизвиквам съдбата, реших аз. Може би е по-благоразумно да се върна към своя първоначален план и да се опитам да намеря път обратно към Ласа и след това у дома.
След около половин час се върнах към джипа и включих мотора. Гарванът вляво от мен изграчи и полетя по пътя в посоката, в която бе изчезнала холандската камионетка. Аз свърнах в другата посока и поех обратно към Жонгба, като пътувах по редица тесни пътища, надявайки се да мога да избегна основните улици и ресторанта. Извървях още няколко мили преди да стигна билото на хълма. Забавих джипа и се качих на върха, тъй че да мога да огледам всичко наоколо, включително и магистралата в далечината.
Когато намерих място, от което можех да виждам, останах поразен. Не само че бяха поставени нови блока-жи на пътищата на половин миля надолу по планината с десетки войници, но можах да преброя четири големи камиона и два джипа, пълни с войници, които се насочваха към мен и все повече приближаваха. Обърнах джипа и с голяма скорост се върнах в посоката, от която бях дошъл, надявайки се да не ме видят. Знаех, че ще бъде голям късмет, ако успея да им се изплъзна. Разсъдих, че трябва да пътувам далеч на запад и колкото се може по-бързо, а после да свърна на югоизток. Може би имаше доста малки пътища, по които да се върна в Ласа.
Пресякох главната улица и поех по редица странични улички отново в посока на юг. Свърнах по един завой и осъзнах, че съм поел по неправилен път. Бях се върнал на главния път отново. Преди да мога да спра, вече се намирах на стотина фута от следващия китайски пост. Войниците бяха навсякъде.
Свърнах встрани от пътя и натиснах спирачката, след което се спуснах долу до седалката.
Ами сега какво, мислех си аз. Може би ме чака затвор. Какво ли щяха да ми направят? Дали ще ме сметнат за шпионин? След няколко минути забелязах, че китайците сякаш не ми обръщат внимание, въпреки че бях паркирал така, че ме виждаха достатъчно ясно. Покрай мен минаваха стари коли и каруци и дори хора на велосипеди и войниците спираха всички и им искаха документите, като ги проверяваха подробно и понякога ги претърсваха. Но на мен не ми обърнаха никакво внимание.
Погледнах надясно и си дадох сметка, че съм паркирал близо до един път, който водеше към малка каменна къща на няколкостотин фута. Вляво от къщата имаше ливадка с неокосена трева, а отвъд нея се виждаше и друга улица.