Тайната на Шамбала
- Автор: Редфилд Джеймс
- Серия: celestine series #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на Шамбала». Краткое содержание книги:
— Сега, когато можеш да излъчваш енергия, трябва да настроиш своето енергийно поле така, че да постигаш определени резултати.
Коментарът му ме очарова.
— Да настроя своето поле ли?
— Да. Ние можем да насочим нашето молитвено поле така, че да въздейства върху света по различни начини. Това постигаме като използваме своите очаквания. Това ти си правил вече веднъж, нали си спомняш, Ханх те научи да поддържаш очакването, че енергията се влива в теб и се излъчва от теб, тоест да протича през теб по един устойчив и постоянен начин. Сега трябва да настроиш полето си с други очаквания и да правиш това с истинска дисциплина. В противен случай цялата ти енергия бързо ще рухне от страх и гняв.
Той ме погледна и на лицето му бе изписана тъга, каквато никога преди това не бях забелязвал у него.
— Какво има? — попитах аз.
— Когато бях млад, станах свидетел на това как един китайски войник уби баща ми. Аз ги мразя и се страхувам силно от тях и трябва да ти призная нещо: самият аз съм отчасти китаец. И това е най-лошото. Този спомен и това чувство за вина сриват моята енергия, тъй че аз съм склонен винаги да очаквам най-лошото. Ти сам ще узнаеш, че на тези висши нива на енергия нашите молитвени полета реагират много бързо и реализират онова, което очакваме. Ако се страхуваме, молитвеното ни поле ни носи онова, от което се страхуваме. Ако мразим, то ни сблъсква още повече с онова, което мразим.
— Трябва да сме благодарни, че когато изпаднем в тези негативни очаквания, нашите молитвени полета се сриват много бързо, защото ние загубваме своята връзка с божественото и преставаме да излъчваме любов, но очакванията, изпълнени със страх, могат да продължат да бъдат достатъчно силни. Ето защо ние трябва много добре да си даваме сметка за своите очаквания и съзнателно да настройваме своето поле.
Той ми се усмихна и добави:
— Ти не мразиш китайските военни по начина, по който аз и това е твоето предимство, но все още в теб има много страх и ти си способен да изпитваш огромен гняв… също като мен. Може би затова сме заедно.
Докато пътувахме, аз гледах пътя пред нас и размишлявах над думите на Ин. Все не можех да повярвам, че мислите ни могат да притежават такава сила. Размисълът ми бе прекъснат, когато Ин забави джипа и паркира пред редица дървени постройки.
— Защо спираме тук? — попитах аз. — Няма ли да привлечем вниманието към себе си?
— Да — отвърна той, — но трябва да поемем този риск. Военните имат шпиони навсякъде, но нямаме избор. Никак не е безопасно да навлезем в западните области на Тибет само с една кола. Няма места, където може да се извърши някаква поправка. Трябва да намерим някой да дойде с нас.
— Но ако ни предадат? Ин ме погледна с ужас.
— Това няма да се случи, ако попаднем на хората, които ни трябват. Следи мислите си. Казах ти, че трябва да настроим правилно полето около нас. Това е много важно. Той излезе от колата, но се поколеба.
— Ти трябва в това отношение да постигнеш повече от мен, защото иначе нямаме никакъв шанс. Съсредоточи се върху това да настроиш полето си на Rten brel.
Той замълча за момент.
— Rten brel ли? Какво е това?
— Това е тибетска дума за синхронност. Трябва да настроиш полето си така, че да бъде в синхрон и да можеш да усещаш своите интуиции и случайните съвпадения, които ще ни помогнат.
Ин погледна към сградата и излезе от джипа, като ми даде знак с ръка, че иска аз да остана в него.
В продължение на повече от час чаках и гледах как тибетците минават покрай колата. Понякога виждах човек, който приличаше на индиец или европеец. В един момент дори ми се стори, че виждам холандеца, когото забелязахме при пътния пост, да минава по една далечна улица. Напрегнах се по-добре да го видя, но не бях сигурен.
Къде ли беше Ин, питах се. Последното, което очаквах сега, бе да се разделим отново. Представях си как пътувам през този град съвсем сам, изгубен, без никаква представа къде да ида. Какво ли щях да правя, ако стане така?
Най-сетне видях, че Ин излиза от сградата. Поколеба се за малко, като внимателно се огледа и на двете страни, преди да приближи джипа.
— Намерих двама души, които познавам — каза той и седна зад кормилото. — Струва ми се, че ще свършат работа. Опитваше се да бъде убедителен, но интонацията на гласа му издаваше съмненията му.
Запали колата и потегли. След пет минути минахме покрай малък ресторант, направен изцяло от гофрирана ламарина. Ин паркира джипа на около двеста фута от ресторанта, като се скри зад едни газени резервоари. Вече бяхме в покрайнините на града и по улиците нямаше почти никого. Вътре в постройката намерихме една стая с боядисани в бяло маси. Тесен боядисан в бяло бар ни отделяше от кухнята, където работеха няколко жени. Една от жените видя, че сядаме и приближи към нас.