Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

Понякога Андре внезапно спираше. Тогава тя си припомняше странната вечер и непознатите усещания, които бе изпитала. И тъй, преди мисълта й да бе уточнила нещо относно това, сърцето й вече бе затуптяло и тръпки бяха преминали по крайниците й. Тя трепереше, защото, макар и сама до този момент, усети допир на друго живо същество, което бе дошло да я докосне и да я смути с докосването си.

Изведнъж, докато се опитваше да си обясни тези странни усещания, тя ги изпита отново. Цялото й същество потръпна като разтърсено от електричен удар. Погледът й се проясни, мисълта й, така да се каже, укрепна и тя забеляза в огледалото нещо като движение.

Вратата на салона се отваряше безшумно. Зад тази врата се появи сянка.

Тръпки побиха Андре. Пръстите й се преплетоха върху клавишите.

И все пак нищо не бе по-естествено от това появяване.

Тази сянка, която не можеше да бъде разпозната, още скрита в мрака, в който стоеше, не беше ли на господин Дьо Таверне или на Никол? Или пък Ла Бри, който, преди да си легне, бродеше из помещенията и бе влязъл по някаква причина в салона? Това му се случваше често и при този вид обиколки дискретният и предан слуга никога не вдигаше шум.

Но младото момиче виждаше с очите на душата си, че това не бе нито един от тези трима души.

Сянката се приближи с безшумни стъпки, отдръпвайки се все повече от тъмното място. И когато привидението влезе в кръга, осветяван от свещта, Андре позна чужденеца, така страховит с бледото си лице и черния си кадифен редингот. Явно по някаква тайнствена причина той бе оставил копринената одежда46, която носеше.

Андре пожела да се обърне и да вика. Но Балзамо простря ръцете си напред и тя не помръдна повече. Девойката направи усилие.

— Господине, господине… — каза тя. — В името на Небето, какво искате?

Балзамо се усмихна, огледалото повтори това изражение на лицето му и Андре жадно го погълна. Но той не отговори. Андре се опита още веднъж да стане, но не успя. Една непобедима сила, едно вцепенение, което явно не беше лишено от очарование, я бе приковало към креслото, докато погледът й остана втренчен върху магическото огледало.

Балзамо смръщи вежди и, странно нещо, сякаш същото изражение се отрази в лицето на младото момиче. Тогава, като се обърна към Андре, той спусна двете си ръце, които през цялото време бе държал над главата й, повдигна ги с плавно движение, пак ги спусна и упорствайки няколко секунди, струпа върху девойката смазващи електрически струи. После каза:

— Спете!

Андре все още се отърсваше от омайването.

— Спете! — повтори той с тон на превъзходство. — Спете! Аз го искам!

В този миг всичко отстъпи пред тази могъща воля.

Андре се облегна с лакът върху клавесина, постави глава на ръката си и заспа. После Балзамо излезе заднишком, дръпна вратата след себе си и се чу как се качва отново по дървената стълба и стига до стаята си.