Любовницата на пирата
- Автор: Линдзи Джоана
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любовницата на пирата». Краткое содержание книги:
— Е, страхувам се, че не мога да го гарантирам.
С тези думи Тристан се извърна и напусна каютата. Бетина въздъхна и се обърна към прислужницата си, която я гледаше с пребледняло лице.
— Бетина, трябва да внимаваш какво говориш на капитана. Не бива да го ядосваш! — загрижено поклати глава Мадлен.
— Не се тревожи. Капитанът няма да ни нарани.
— Но нали ми каза, че той е заплашил да те набие с камшик, ако не му се подчиняваш.
— Да, но аз се противопоставих на желанията му. Просто го подразних и както видя, той не каза нищо.
— Но защо му се подиграваш? Сякаш искаш да го ядосаш. Познаваш този мъж само от четири дни и не знаеш как ще реагира на насмешките ти.
Бетина реши да не споделя с Мадлен какво възнамерява да предприеме вечерта, защото старата прислужница щеше да се разтревожи.
— Не се безпокой. Мога да се справя с Тристан. А сега да се заемем с шиенето — каза Бетина и посегна към коприната.
Мадлен поклати глава и плахо се усмихна.
— Ще помоля капитана да ми даде някакъв памучен плат. Никога досега не съм носила копринени рокли и не възнамерявам да нося и занапред.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
— Заведох старата жена в трюма.
Бетина смаяно го изгледа. Шиеше новата рокля и не бе чула кога е влязъл в каютата.
— Какво?
— Твоята прислужница. Заведох я в трюма, за да си избере някакъв памучен плат. Тя видя това и каза, че имаш нужда от гребен — добави той и й подаде малък сребърен гребен. — Сега доволна ли си?
— Да съм доволна? Гребенът наистина е много красив, но аз си имах гребен. Беше дървен и не чак толкова красив, но за мен бе много скъп, защото беше подарък от майка ми.
— Да не искаш да се върна обратно и да търся сандъците ти? — язвително подхвърли той.
— Да.
Младият мъж въздъхна. Трябваше да очаква подобен отговор.
— Това, което искаш, означава нова битка.
— Забравих, че си страхливец — дръзко отвърна Бетина.
— Никога не съм искал да влизам в бой с моряците от твоя кораб. Вече ти го казах.
— Да, предпочиташ да се биеш само с жени.
— Не искам да се боря с теб, Бетина. Ти си мислиш, че можеш да ми причиниш болка, но само ще навредиш на себе си, а аз не искам да те наранявам.
— Ще се радвам да те видя наранен, Тристан. Искам да се гърчиш от болка заради това, което ми стори.
— Е, мое малко дяволче, точно това не бива да правиш.
Бетина се усмихна, но не каза нищо. Тя продължи да шие, а Тристан се отпусна на един стол до масата и си наля чаша ром.
— Яла ли си? — опита той, облегна се назад и я погледна изпитателно.
— Да. Момчето, което идва и преди, ми донесе храна. Вече се надявах, че тази нощ няма да се върнеш, защото… вече е късно. Мади върна ли ти ножиците?
— Каква игра играеше тази сутрин, Бетина? — попита той, без да обръща внимание на заяждането й. — Защо настроението ти се промени толкова внезапно?
— Моето настроение не се е променило — тихо отвърна тя. — Аз все още те мразя, Тристан.
Косата падаше свободно по раменете й и закриваше лицето й, наведено над роклята, така че Тристан не можеше да види изражението на лицето й. Искаше да види цвета на очите й. Дали бяха сини като морето, или тъмнозелени? Нищо в гласа й не издаваше омразата, за която говореше, но той бе уверен, че е искрена. Не се съмняваше, че тя го мрази, но къде е предишното й буйно презрение? Защо тази сутрин гневът й се замени със смях?
— Искаш ли да се поразходиш, преди да си легнем? — попита Тристан.
— Не, ако отново възнамеряваш да ме целуваш на лунна светлина.
— Просто исках да ти доставя удоволствие, но щом си решила да бъдеш упорита, ще си легнем веднага.
— Искам да се разходя сама.
— Не, това няма да стане!
— Тогава ти можеш да си лягаш.
— Също и ти, малката ми. — Тристан стана и пресуши чашата си.
— Няма да легна с теб, докато не обръснеш брадата си.
— Какво? — смаяно извика той, уверен, че не е чул правилно.
— Искам да обръснеш брадата си. Не се шегувах, когато ти казах, че брадата ти ме дразни. Така че… махни я, още сега! — предизвикателно го изгледа Бетина, а очите й заблестяха като изумруди.
— Няма да направя такова нещо, жено!
Играта я забавляваше. Всъщност брадата му не й пречеше, но тя искаше да види дали ще спечели.
— Настоявам да се обръснеш, Тристан. Няма да помръдна от стола си, докато не го направиш.
— Ти не си в положение да настояваш за каквото и да било — изръмжа той.
— Нима не искаш да изпълниш това мое малко желание? — подигравателно попита Бетина. — Толкова много ли искам от теб?
— Харесвам лицето си такова, каквото е!
— Е, аз пък не го харесвам! — тросна се тя. — Да не би да се страхуваш да се обръснеш, защото тогава ще се вижда белегът ти? Отново се проявяваме като страхливци, а, капитане?