Любовницата на пирата
- Автор: Линдзи Джоана
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любовницата на пирата». Краткое содержание книги:
— Да не би да си полудяла? — учудено я изгледа Тристан.
Внезапно се изплаши да не би да е успял да я доведе до изстъпление. Приближи до нея, хвана я за раменете и я разтърси, докато тя престана да се смее. Погледна тъмносините й очи и се смути.
— Какъв цвят са очите ти, Бетина? — объркан попита той.
Тя се изскубна от ръцете му.
— Достатъчно време имаше да гледаш очите ми, за да разбереш какъв цвят са — изфуча Бетина и се обърна с гръб към него.
— Току-що очите ти бяха тъмносини, тъмносини като сапфири. Откакто дойде на борда на „Дръзката лейди“, винаги са били зелени, до преди малко.
— Не ставай смешен. Очите не могат да променят цвета си. Сигурно е било отражение от светлината.
— Погледни ме веднага! — заповяда той. И когато тя се обърна, Тристан видя, че очите й отново бяха тъмнозелени.
— Казах ти, че е било от светлината — избъбри Бетина, но побърза да се извърне, защото той изглеждаше така объркан, че можеше отново да се разсмее.
Тристан изпита странното чувство, че Бетина го прави на глупак. Не беше от светлината. Отлично знаеше какво бе видял. Очите й бяха сини като морските дълбини. Възможно ли бе да променят цвета си в зависимост от настроението й? Зелени, когато е ядосана или се страхува, и сини, когато е щастлива? За миг тя беше щастлива. Но защо? Какво я бе направило щастлива? Е, рано или късно щеше да разбере.
— Така ли се казва твоя кораб? „Дръзката лейди“?
— Какво? О, да. — Тристан я изгледа и се ухили. — Името ти подхожда, нали?
— Така ли мислиш? — кокетно попита тя. — Досега не си ми позволявал да проявя дързостта си.
— А на какво се смееше преди малко?
— Смехът ми засегна ли те, капитане? Не виждам белези от рани — подразни го Бетина.
Тристан се усмихна и реши да смени темата, защото явно тя играеше някаква игра с него.
— Ще видя дали на кораба има някакви платове. Ще можеш да си ушиеш нова рокля, а и ще има с какво да запълниш времето си.
— Благодаря ти.
Той изненадано я изгледа. Не бе очаквал да му благодари. Държанието й към него се бе променило и това го озадачаваше. Скоро трябваше да открие какво е намислила. С тази мисъл Тристан излезе от каютата.
Малко след като капитанът излезе, Мадлен дойде в каютата с поднос с храна и двете с Бетина седнаха да хапнат заедно. Старата прислужница веднага забеляза веселото настроение на девойката, но предположи, че тя най-сетне се е примирила със съдбата си и е решила да бъде разумна.
Преди разсъмване бяха напуснали пристанището на Тортола, но Бетина не знаеше, докато Мади не й каза. Ядоса се, че Тристан така бе завладял вниманието й, че не бе забелязала отплуването.
Той се върна преди обяд с два топа бледозелена коприна. Сложи ги на масата, заедно с дълго парче дантела и конци. След това извади от пояса си чифт златни ножици, но се поколеба за миг, преди да ги остави на масата.
— Мога ли да ти вярвам, че няма да използваш ножиците като оръжие срещу мен? — остро запита той.
— Казах ти, че повече няма да се опитвам да те убия, Тристан — сви рамене Бетина и приближи до масата, за да огледа платовете. — За разлика от теб, аз държа на думата си.
Той се усмихна, ала ръката му все още държеше ножиците, колебаейки се дали да й ги даде.
— Ако не ми вярваш, Мади може да вземе ножиците със себе си, когато излезе, и да ти ги върне.
Мадлен кимна в знак на съгласие. Тя се чудеше защо Бетина се държи по този начин с пирата, но изглежда, той нямаше нищо против. Ала следващите думи на младото момиче я накараха да затаи дъх.
— Откъде имаш тези платове, след като ми каза, че нападаш само кораби, които пренасят злато?
Младият мъж се усмихна, забелязвайки, че очите й отново са сини.
— От един испански кораб. Ако този не ти харесва, има и други платове и може да си избереш.
— Значи тогава нямаш нищо против, ако и Мадлен си поднови гардероба? — сладко се усмихна тя.
— Можем да продадем платовете в Тортуга и да получим добри пари. Достатъчно е, че разрешавам ти да си ушиеш рокля.
— Не, не е достатъчно! Трябва ли да ти напомням, че ти си този, който остави сандъците ни на другия кораб и ни остави без никакви дрехи?
— Добре! — сви устни Тристан. — Има ли още нещо, което ще пожелаете, милейди?
— Единственото, което желая, е никога повече да не те видя! — озъби се Бетина.