Принцесата на татко

Страхът ме обземаше особено силно, когато Венци беше нощна смяна и се прибираше след полунощ. Имаше проблеми с фистулата, получаваха се кръвоизливи. Увивахме цялата му ръка в бинтове, напоени с риванол, и правехме компреси. Често постех и се молех да не му отрежат ръката. За щастие всичко се разминаваше, но накрая изпаднах в тежко състояние. Щом заговореха за нещо страшно — усложнение, смърт, самоубийство, което на диализата беше в реда на нещата — ми ставаше лошо. Отзад в главата ми нахлуваше някаква празнота, като че ли е пълна с памук. Чувствах, че ще припадна, като при ниско кръвно, но то не беше ниско. Започнах да понасям по-трудно това ежедневие.

В свободните дни ходехме в моята къща в Банкя, която се опитвахме да поддържаме, на село при свекърва ми, и в болницата при майка ми. Когато я преместиха в Карлуково, пътешествието ни отнемаше цял ден и я посещавахме по-рядко, веднъж в месеца. Така че дните ни бяха строго разчетени. Вторник и четвъртък, когато Венци не беше на диализа, бяха малки празници за мен. Тогава ходехме заедно след работа. Независимо къде бяхме — на опашка в учреждение, на пазара или приготвяхме храната за съботния ден, се чувствах добре, че сме заедно.

Често се сблъсквам с един проблем, който много утежнява живота не само на инвалидите, но и на всеки българин. Например, ако не знаеш, че някое лекарство може да ти помогне и не го поискаш специално, вероятността да ти бъде предписано е много малка. Диализата замества донякъде отделителната и пречистващата функция на бъбрека, но освен това е нарушена и хормоналната обмяна, за което тя не може да помогне. Нарушава се кръвотворенето, защото е необходим един хормон или просто преливане на кръв. Също и усвояването на калция намалява и пак е нужно лекарство. Трябва да се инжектират ампули желязо, вземат се лекарства за намаляване на фосфора, който почти винаги е висок и това причинява непоносими сърбежи и има много други вредни последствия. Така между болните бродеха слухове за нужни и полезни лекарства, намерени по втория начин, за които обаче лекарите не казваха нищо. Ако болният се осмели да попита нужно ли му е това лекарство, може и да му кажат, че е добре да си го купи. Ако много му провърви, може и да му го изпишат или да му дадат протокол, за да го вземе безплатно. Лошото е, че ако не подозираш, че такова лекарство съществува, никога няма да го получиш. И така, болните си разменяха информация, за да се позакрепят. Същото се отнася за всякакви привилегии или как да ти изчислят пенсията. Всички тези привилегии или добавки, приети със закон, отначало са тайна, после, вместо да се дават автоматично, трябва да се попълва молба за тях и да чакаш на километрични опашки и после дълги дни, за да ти се дадат. Тъй като нямат опит и волско търпение, здравите хора по принцип си ходят на работа и съвсем не си и помислят да си търсят някакви права. А инвалидите, болните освен че трябва да са яки и издръжливи като плевелите, ако не са информирани по всички социални, пенсионни, здравни, а може и по още някои въпроси, за които и не подозирам, ще си останат без нищо.