Принцесата на татко

Тъй като малко хора знаят какво представлява хемодиализата, ще я опиша с няколко думи, разбира се, не претендирам за научно обяснение. Ще разкажа за това, което се вижда. Вече казах, че на ръката на болния се прави фистула, като се свързва вена с артерия. През нея минава много кръв под голямо налягане — ако допрете ухото си, ще чуете доста силно бучене, а ако слушате със слушалка, звукът наподобява движението на влак. В така получения съд по определен начин се забиват две игли, широки колкото пълнител за химикалка. Много е важно фистулата да се боде равномерно, за да се развива и да не се получава застой, но на сестрите им е по-удобно да бодат в изпъкналата й част и това причинява големи проблеми. През едната игла кръвта отива в апарата за диализа, минава през него, там се пречиства от отровите, натрупани в организма, и се отделя определено количество вода на час, което е зададено на апарата. В апарата винаги остават около 300 мл кръв. През втората игла кръвта се връща в болния. Тази циркулация продължава 4 часа. Болният не може да става от леглото, не е добре да отива дори до тоалетната, защото кръвта в апарата може да се съсири. Обикновено болните на диализа или уринират много малко, или въобще не уринират. При други болни урината е в достатъчно количество, но не работи пречистващата функция на бъбрека и диализата служи само за пречистване на отровите. При Венци бъбреците изобщо не работеха. Цялото количество вода и отровни вещества, натрупани между диализите, си оставаше в него. По време на диализа трябваше да свали например 4 кг вода. Това означава по 1 кг на час. Може би не е изучено и едва ли някога ще се разбере какви процеси се извършват в организма, когато се освобождава от 4 кг вода за 4 часа. Не знам подробности за физичния им и химичен характер, но знам колко зле се чувстваше Венци след диализа. Чувстваше огромно напрежение в мозъка си, мускулите му висяха обезводнени. Ходеше на диализа 3 пъти в седмицата — понеделник, сряда и петък. Най-мъчителен бе периодът петък — неделя, защото времето бе най-дълго и отровите, от които трябваше да се освободи — най-много. През цялото време изпитваше непоносима жажда, която нямаше право да утоли. Всички болни сънуваха как жадно пият от планински извори или чешми със студена вода. В хладилника на всеки имаше малка бутилка Кока-Кола или газирана вода, от която пиеха на малки глътки. Натрупването на отрови и диабетът правеха жаждата особено силна. Към всички тези трудности се прибавяше лошото, често немарливо отношение на персонала. Болните бяха привързани към леглата си и не можеха да си вземат нищо за ядене, пиене или от каквото имат нужда. За да повикат сестра, трябваше да викат силно, защото нямаше звънец, а те често нямаха сили дори да се помръднат, защото при изтеглянето на водата кръвното налягане спада. Ако съседът по легло разбере, че нещо не е в ред, викаше колкото му глас държи. Всъщност една сестра винаги трябваше да стои в залата при болните, но почти никога това не се спазваше. Венци казваше колко е по-добре и по-спокойно, когато знае, че го е включила сестра с чувство за отговорност, колко е хубаво, че има кой да му помогне.