Необикновена зараза
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Серия: Кей Скарпета #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Необикновена зараза». Краткое содержание книги:
— Вероятно повечето служители в сметището го правят — напомних му аз, но Ринг не прояви интерес към думите ми.
— Чете криминални романи. „Мълчанието на агнетата“, „Червеният дракон“, Том Кланси, Ан Рул…
Отново го прекъснах, защото не можех да го слушам повече.
— Току-що описа книгите, които чете средностатистическият американец. Не мога да ти казвам как да извършваш разследването, но ми позволи да те убедя, че трябва да се ръководиш от доказателствата…
— Разбира се, че се ръководя от доказателствата.
— Точно това не правиш. Дори не знаеш какво е доказателство. Не си получил нито един доклад от моргата или от лабораториите. Нито психологически профил, изготвен от ФБР. Разговаря ли с Марино или с Григ?
— Все се разминаваме. — Ринг стана и облече сакото си. — Този доклад ми трябва. Прокурорът ще ти се обади. Между другото, как е Луси?
Не исках той дори да знае името на племенницата ми и това беше очевидно от изуменото ми, гневно изражение.
— Не знаех, че се познавате.
— Преди няколко месеца ходих на лекциите й. Говори за Мрежата за разследване на технически престъпления.
Грабнах купчина смъртни актове от кошчето и започнах да ги номерирам.
— После ни заведе при екипа за освобождаване на заложници и демонстрира роботи — добави Ринг. Вече бе стигнал до вратата. — Среща ли се с някого?
Нямах какво да му кажа.
— Знам, че живее с друг агент. Жена. Но те са само съквартиранти, нали?
Намерението му беше очевидно и аз се вцепених. Той излезе, като си подсвиркваше. Вбесих се, взех купчина папки и станах от бюрото. В същия миг влезе Роуз.
— Този тип може да събуе обувките си до леглото ми винаги когато поиска — каза тя по негов адрес.
— Моля те, Роуз! Мислех, че си интелигентна жена.
— А аз мисля, че ти трябва горещ чай.
— Може би — въздъхнах аз.
— Но първо трябва да обсъдим един въпрос — делово каза тя. — Познаваш ли човек на име Кийт Плезънтс?
— Да. Защо?
— Той е във фоайето. Много е разстроен. Отказва да си тръгне, докато не разговаря с теб. Щях да повикам охраната, но реших първо да те питам…
Изражението ми я накара да млъкне.
— О, боже! — възкликнах аз. — Видяха ли се с Ринг?
— Нямам представа — озадачено отговори Роуз. — Какво не е наред?
— Всичко.
Отново въздъхнах и хвърлих папките на бюрото.
— Тогава ще говориш ли с него, или да повикам охраната?
— Не ги викай.
Минах бързо покрай нея и тръгнах по коридора. Завих зад ъгъла и се озовах във фоайето, което не ми се струваше уютно, колкото и да се опитвах. Никакво количество подбрани с вкус мебели или картини по стените не можеше да прикрие ужасната истина, която водеше хората тук. Подобно на Кийт Плезънтс, те седяха сковано на тапицирания в синя дамаска диван. Предполагаше се, че цветът е неутрален и успокоява. Някои се бяха вторачили в празното пространство, други плачеха.
Бутнах вратата и Кийт скочи. Очите му бяха зачервени. Не можех да кажа дали е ядосан, или е изпаднал в паника. Той се хвърли към мен и за миг ми се стори, че ще ме сграбчи или ще падне. Но Кийт непохватно отпусна ръце до тялото си и гневно се вторачи в мен. Лицето му помръкна, но гневът в него очевидно кипеше.
— Нямате право да говорите такива неща за мен! — извика той и стисна юмруци. — Вие изобщо не ме познавате! Не знаете нищо за мен!
— Успокой се, Кийт.
Направих му знак да седне, дръпнах един стол и се настаних срещу него. Плезънтс дишаше учестено и трепереше. Изражението му беше обидено, а очите — пълни със сълзи на гняв.
— Виждали сте ме само веднъж. — Той заплашително размаха пръст срещу мен. — А говорите разни глупости. Ще ме уволнят заради вас!
Гласът му трепереше. Кийт закри с юмрук устата си и отмести поглед встрани — опитваше се да се овладее.
— Първо, не съм казала нито дума за теб. На никого.
Кийт ме погледна.
— Нямам представа за какво говориш — продължих аз. Говорех тихо и уверено, и това го накара да потрепери. — Бих искала да ми обясниш за какво става дума.
Той ме гледаше колебливо. В очите му се четеше обидата от лъжите, които го бяха накарали да повярва на измислиците за мен.
— Не сте ли разговаряли със следовател Ринг за мен?
Овладях гнева си и отговорих:
— Не.
— Той дойде вкъщи сутринта, докато мама още беше в леглото. — Гласът му потрепери. — Започна да ме разпитва, сякаш съм убиец. Каза, че вие сте намерили разни неща срещу мен, затова било по-добре да направя самопризнания.