Златото на Кивира
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златото на Кивира». Краткое содержание книги:
Нора ахна.
— Как така го няма?
Скип разсеяно сведе очи.
— Какво се случи?
Брат й поклати глава.
— Не знам. Беше на втория ден от отсъствието ти. Първата вечер нямаше проблем. Когато на втората вечер отидох у вас, него го нямаше. Беше странно. Вратата беше заключена, всички прозорци бяха затворени. Обаче миришеше на нещо особено, почти като на цветя. Някъде навън диво лаеше куче, но не като Търбър. Въпреки това излязох да го потърся навън. Трябва да е прескочил оградата. — Той тежко въздъхна и погледна сестра си. — Наистина съжалявам, Нора. Навсякъде го търсих, разпитах съседите, обадих се в кучкарника…
— Да не си оставил вратата отворена? — попита Нора.
Гневът, който бе изпитала предишната вечер, се беше изпарил, оставяйки само странен и ужасен страх.
— Не, заклевам се. Нали ти казвам, навсякъде беше заключено.
— Искам да ме изслушаш, Скип — промълви тя. — Когато снощи се прибрах, усетих, че нещо не е наред. Някой беше влизал в апартамента. Навсякъде беше мръсно. Четката ми за коса я нямаше. Носеше се странна миризма, която си доловил и ти. После чух някакво дращене, излязох навън… — Нора млъкна. Как можеше да го обясни: прегърбената космата фигура, странната липса на следи от стъпки, усещането за нещо чуждо, което я бе обзело в мрака? А сега Търбър…
Скептичното изражение на Скип изведнъж стана загрижено.
— Ей, Нора, преживяла си тежка седмица. Първо оная история в ранчото, после тази ненадейна експедиция, сега и изчезването на Търбър. Защо не се прибереш да си починеш?
Тя го погледна в очите.
— Какво? — попита той. — Да не те е страх да се прибереш?
— Не — отвърна Нора. — Сутринта повиках ключар да постави втора ключалка. Просто… — Тя се поколеба. — Просто трябва да се покрия за ден-два. Мога да се грижа за себе си. Щом напусна Санта Фе, няма да има проблеми. Но ми обещай, че докато ме няма, много ще внимаваш, Скип. Ще оставя пистолета на татко в чекмеджето на нощното шкафче в моя апартамент. Когато замина, иди да го вземеш. И недей да ходиш в ранчото.
— Боиш се, че ще ме отвлече съществото от Черната лагуна, а?
Нора рязко се изправи.
— Не е смешно и ти го знаеш.
— Добре де, добре. И без това никога не ходя в оная съборетина. Пък и след онова, което се е случило, басирам се, че Тереса наблюдава ранчото като ястреб с пръст на спусъка.
Сестра му въздъхна.
— Може и да си прав.
— Прав съм. Само почакай и ще видиш.
11.
Калаверас Меса дремеше под нощното небе. Мрачният остров сякаш бе изникнал над океан от назъбени скали — огромния поток застинала лава Ел Малпайс в Централно Ню Мексико. Облаци бяха скрили звездите и месата лежеше абсолютно безмълвна: тъмна и необитаема. Най-близкото селище беше Кемадо — на осемдесет километра разстояние.
Някога Калаверас Меса не е била така безлюдна. През XIV в. индианците анасази се заселили сред южните скали и издълбали пещери в мекия вулканичен туф. Но мястото се оказало неподходящо и след половин хилядолетие те го изоставили. В тази отдалечена част на Ел Малпайс нямало пътища и оттогава пещерите останали непокътнати и непроучени.
Две тъмни фигури се движеха по притихналите назъбени скали и блоковете замръзнала лава, които застъпваха склоновете на месата. Бяха покрити с дебели кожуси и движенията им съчетаваха бързината и предпазливостта на вълк. Носеха тежки сребърни накити: колани от раковини, огърлици, тюркоазени дискове и стари нагръдници. Голата кожа под кожусите беше покрита с плътна боя.
Стигнаха до склона под пещерите и започнаха да се катерят между камъни и свлачища. В подножието на самата скала двамата бързо се изкачиха по изсечената пътека и хлътнаха в мрачното гърло на една от пещерите.
Едната фигура остана на входа, докато втората бързо продължи навътре. Мъжът отмести настрани един камък и се провря през тесния отвор в малкото помещение. Разнесе се тихо драсване и клечката кибрит освети индианска погребална камера. В нишите, издълбани в отсрещната стена, лежаха три мумифицирани трупа, до които като жертвоприношения бяха оставени няколко жалки натрошени гърнета. Човекът постави топка восък със забодена в нея сламка върху един висок перваз и я запали.
После се приближи до централната ниша: сив труп, увит в изтляла бизонска кожа. Мумифицираните устни бяха оголили зъбите и устата зееше в чудовищно захилена гримаса. Краката бяха свити към гърдите и коленете бяха завързани с въжета. Очите бяха две дупки, покрити с прогнила тъкан, дланите бяха свити в юмруци, ноктите бяха начупени и изгризани от плъхове.