Делириум

Джери се колебае за част от секундата, но аз забелязвам, че останалите от групата започват да се изнервят, да пристъпват от крак на крак, нетърпеливи да продължат обиколката и да открият истински нарушител.

Вероятно и Джери го усеща, защото кима рязко с глава към мен и нарежда:

— Дайте й картата.

С облекчението идва и желанието да се изкискам и трябва да впрегна цялата си воля, за да остана сериозна, докато поемам картата си и я връщам в задния джоб. Ръцете ми треперят. Странно е как самото присъствие на регулаторите те кара да се разтрепериш. Дори и когато са относително учтиви, няма как да не си спомниш всички гадни истории, които си чувал за тях — нападенията, побоищата, арестите.

— Внимавай, Магдалена — казва Джери. — Трябва да си вкъщи преди вечерния час.

Насочва отново фенера към очите ми и аз вдигам ръка, за да ги предпазя.

— Нали не искаш да си имаш неприятности?

Казва го доброжелателно, но аз усещам скритата зад думите му злоба, потискания гняв, готов всеки миг да изскочи на повърхността. Веднага си казвам, че съм параноичка. Каквото и да правят регулаторите, те работят за собствената ни защита, за собственото ни добро.

Преди да тръгнат по маршрута си, за няколко секунди се прегрупират около мен и аз се оказвам в капана на множество рамене, памучни якета, непознат парфюм и миризма на пот. Радиоапаратите отново започват да писукат и пращят, докато регулаторите се изтеглят. Долавям отделни казани и приети думи: „Маркет стрийт, момиче и момче, вероятно заразени, непозволена музика на «Свети Лоурънс», някой като че ли танцува“. Тръгвам и аз, но в противоположната посока и за известно време поемам ударите от сблъсъка с техните рамене, гърди и лакти, докато най-после групата се изтегля и ме оставя като изплюта на улицата, заслушана в отдалечаващите се стъпки. Чакам, докато и последният шум от радиопредавателите и от обувките им отшуми, после се качвам на колелото, обхваната отново от въодушевление, от чувство за радост и свобода. Не мога да повярвам колко лесно се оказа да изляза от дома. Нямах представа, че мога без проблеми да баламосам леля, всъщност не знаех, че мога изобщо да лъжа, и като се сетя как се разминах на косъм от перспективата регулаторите да ме въртят на шиш с часове, ми се ще да подскоча и да пробия въздуха с юмрук. Тази вечер целият свят е на моя страна. И съм само на няколко минути от Черния залив. Когато си представям, че се спускам по затревения хълм и виждам Алекс сред ореола от последните залязващи слънчеви лъчи, сърцето ми отново загубва нормалния ритъм и в главата ми зазвучава онази едничка дума, която ми прошепна в ухото: сиво.