Джейк Ренсъм и виещият сфинкс

Докато гледаше отвъд парапета, Джейк си зададе въпроса дали родителите му не бяха някъде там долу, изгубени и изпаднали в безизходица също като него. Пустинята бе един от най-неблагоприятните и негостоприемни варианти.

В далечината Джейк забеляза пламъци, които излизаха от земята и се устремяваха нагоре като изригвания на огнени гейзери. От това разстояние му се струваше, че това е нещо като гора от пламъци.

Трудно му бе да си представи колко ли горещо е там.

Под тях се появи и малко село, укрепено и разположено на върха на огромна плоска скала с формата на палачинка. Очевидно заселниците бяха решили, че е по-безопасно да построят жилищата си върху камък, отколкото върху подвижните пясъци на пустинята, където лесно можеха да станат плячка на всевъзможни опасни хищници.

После селото изчезна бавно под нозете им.

— Какво мислите за нашата земя? — попита го някой.

Джейк се обърна и видя пред себе си сбръчкан старец със съсухрена кожа. Къдравите му бели коси бяха разпилени в безпорядък и приличаха на облак, а очите му грееха със син цвят. Беше облечен в семпла роба с множество джобове — досущ като елека на Джейк, — в които бяха натъпкани всевъзможни странни на вид инструменти.

Сигурно е механик или нещо подобно.

Бронзовата яка на врата на стареца подсказваше, че той е роб, но стражите не му обръщаха никакво внимание. Всъщност единствените египтяни на горната палуба бяха двама войници и капитанът на кораба. Всички останали, включително мъжът, който боравеше с пещите под балона, носеха бронзови яки.

— Е? — настоя старецът с кисела усмивка. — Чух, че сте нови по тези места. Предполагам, че никой не ви е посрещнал с добре дошли.

— Така е — отвърна Джейк и дори се усмихна едва-едва.

— Позволете ми тогава първи да сторя това. — Старецът вдигна ръка, сякаш за да обхване цялата пустиня. — Добре дошли в страната, наречена Дешрет, където животът е труден и единственото спасение е смъртта.

— Благодаря! — изстена Пиндор. — Имахме нужда да чуем точно това!

Старецът обаче не спря да се усмихва, сякаш се присмиваше на собствените си думи.

— Казвам се Политор. Приятелите ме наричат Пол. Аз отговарям за това този стар кораб да лети без проблеми.

— Тогава не би трябвало да разговаряш с нас — каза Кейди. Тя се бе преместила по-далеч от парапета, от вятъра и от прелитащия под тях пейзаж.

— О, корабът сам може да се грижи за себе си. Не се тревожете. И не се притеснявайте толкова от тези египтяни. — Той посочи с пръст стражите. — Не са чак толкова лоши, колкото изглеждат.

— Но вие сте техни роби! — възкликна Марика.

Политор сви рамене.

— На практика това не означава нищо. Те живеят сами в Ка-Тор. За нас е отделена друга част от града. Те също имат своите задължения, както и ние — грижат се администрацията да функционира, всеки да разполага с храна и чиста вода, организират отбраната срещу онези противни създания с огромни зъби и нокти… Ние също имаме своите задължения. В края на краищата, египтяните работят за нас толкова, колкото и ние работим за тях.