Не питай, не казвай
- Автор: Shepard Sara
- Серия: Pretty Litle Liars #9
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- Переводчик: Мирела Стефанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Не питай, не казвай». Краткое содержание книги:
Вече абитуриентки, сега Ариа, Спенсър, Хана и Емили са по-големи, ала не са помъдрели особено — и упорито продължават с мръсните номера. Сладките малки лъжкини имат повече тайни отвсякога — тъмни тайни, които биха могли с един замах да разрушат съвършения живот, който те с толкова усилия се стараеха да възстановят.
Ариа параноично ревнува гаджето си от новия ученик в класа — защото той е тя, и то — майчице, каква тя… Спенсър гради твърде топли отношения с бъдещия си доведен брат. Бюстът на Хана за малко да стане интернет сензация, макар да има и по-добри начини да провали кампанията на баща си за сената. А Емили е готова буквално на всичко, за да получи спортна стипендия. Ех, мечти-и-и…
Най-лошото обаче е, че при последната пролетна ваканция в Ямайка четирите ужасни сладурани правят нещо абсолютно непростимо. Момичетата отчаяно се опитват да забравят тази съдбовна нощ, но по-добре от всички знаят, че тайната им непременно ще изплува.
Нищо не е свършило, докато А. не каже…
Хана се почувства така, сякаш хиляди феи танцуват в стомаха й.
— Защо си толкова сигурен? — попита го равнодушно, сякаш това въобще не я интересува.
— Докато учех, работех като асистент при много фотосесии. — Патрик спря на червен светофар. — Ти имаш уникалното излъчване, което всички редактори и дизайнери обожават.
— Наистина ли? — Защо не можеше да запише думите му и да ги качи в Туитър. Или още по-добре, да ги публикува директно на стената на Кейт във Фейсбук.
— А как успя да си намериш работа в рекламата на татко? — попита Хана.
Патрик се усмихна криво.
— Върших услуга за приятел. Обикновено не се занимавам с реклами — особено с политически. Не се интересувам особено от политика.
— Нито пък аз — рече Хана с облекчение. Тя дори не знаеше какво е мнението на баща й по важните проблеми. Ако спечелеше изборите и някой искаше да я интервюира… ами, за това бяха медийните треньори.
— Но пък ми изглежда приятен човек — опита се Патрик да надвика бръмченето на преминаващия край тях автобус. — А на сестра ти какъв й е проблемът? Изглеждаше ми много стегната.
— Доведена сестра — поправи го бързо Хана.
— О… — Патрик й се ухили многозначително и почти черните му очи проблеснаха. — Трябваше да се досетя, че между вас няма роднинска връзка.
Стигнаха до кметството и Патрик се захвана за работа, упътвайки Хана да позира в сянката на грамадната арка.
— Така, мисли си за момиче, което толкова силно желае нещо, че може да усети вкуса му в устата си — инструктираше я той, докато насочваше обектива към нея. — Ти си гладна, жадуваща и нищо не може да те спре. Можеш ли да се впишеш в това настроение?
Ъ-ъ-ъ, да. Ами че тя се намираше непрекъснато в такова настроение. Застана пред стената и впери в Патрик най-настоятелния поглед, който успя да сътвори.
— Прекрасно! — каза той. Щрак. Щрак. — Очите ти са великолепни.
Хана отметна назад кестенявата си коса, наведе брадичка и леко разтвори устни. Това беше позата, която заемаше, когато с Али и останалите си правеха фотосесии в алината дневна. Али винаги й казваше, че с тази физиономия Хана прилича на дрогирана манекенка, но Патрик отново защрака и извика:
— Поразително!
След известно време спря да снима и започна да разглежда позите в малкото екранче.
— Ти си невероятна. Досега правила ли си фотосесии?
— Малко. — Снимките за списание „Пийпъл“ след случилото се в Поконос се брояха, нали?
Патрик отново прилепи око към фотоапарата.
— Така, вдигни малко брадичката. Погледни ме страстно.
Хана направи всичко възможно, за да накара очите си да пламтят. Щрак. Щрак.
Група туристи се бяха събрали край тях и си шушукаха.
— За кое списание снимате? — попита с благоговение една възрастна жена.
— За „Воуг“ — отвърна Патрик, без да спира. Тълпата започна да ахка възхитено; неколцина туристи дори се приближиха и започнаха да снимат Хана. Тя се почувства като звезда.
След още няколко снимки пред Камбаната на свободата, Патрик й предложи да отидат в студиото му. Когато тръгнаха към Фиштаун, слънцето вече започваше да залязва. Той се изкачи по стъпалата, които водеха към красива тухлена сграда, и й отвори вратата.
— Надявам се, че нямаш нищо против да се изкачваш по стълби.
Когато Патрик отвори боядисаната в черно врата на четвъртия етаж, Хана възкликна възхитено. Студиото представляваше грамадна стая, покрита с фотографии във всякакви форми и размери. През три големи прозореца се разкриваше гледка към улицата. В ъгъла проблясваше екранът на един „Макинтош“. Вдясно се виждаше малка кухня; върху плота бяха наредени химикалите за тъмната стаичка. Но вместо да мирише като кабинета по фотография в „Роузууд дей“, стаята ухаеше на любимите й свещи на „Делириум & Ко“ с аромат на китайски чай.
— Тук ли живееш? — попита го Хана.
— Не, само работя. — Патрик остави раницата си на пода. — Деля я с още двама фотографи. Да се надяваме, че никой няма да ни притеснява, докато завършим.
Той пусна някакъв стар диск с боса нова, нагласи два прожектора и настани Хана на един стол. Тя веднага започна да се полюлява напред-назад в ритъма на музиката.
— Добре — промърмори Патрик. — Раздвижи тялото си. Точно така. — Щрак. Щрак.