Не питай, не казвай
- Автор: Shepard Sara
- Серия: Pretty Litle Liars #9
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- Переводчик: Мирела Стефанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Не питай, не казвай». Краткое содержание книги:
Вече абитуриентки, сега Ариа, Спенсър, Хана и Емили са по-големи, ала не са помъдрели особено — и упорито продължават с мръсните номера. Сладките малки лъжкини имат повече тайни отвсякога — тъмни тайни, които биха могли с един замах да разрушат съвършения живот, който те с толкова усилия се стараеха да възстановят.
Ариа параноично ревнува гаджето си от новия ученик в класа — защото той е тя, и то — майчице, каква тя… Спенсър гради твърде топли отношения с бъдещия си доведен брат. Бюстът на Хана за малко да стане интернет сензация, макар да има и по-добри начини да провали кампанията на баща си за сената. А Емили е готова буквално на всичко, за да получи спортна стипендия. Ех, мечти-и-и…
Най-лошото обаче е, че при последната пролетна ваканция в Ямайка четирите ужасни сладурани правят нещо абсолютно непростимо. Момичетата отчаяно се опитват да забравят тази съдбовна нощ, но по-добре от всички знаят, че тайната им непременно ще изплува.
Нищо не е свършило, докато А. не каже…
Наблизо нямаше хотел „Кралския банан“. Всъщност в цяла Ямайка не съществуваше хотел с такова име — или нещо подобно. Която и да беше Табита, тя лъжеше.
Спенсър отново погледна отражението си в огледалото. Изглеждаше така, сякаш бе видяла призрак.
А може би беше.
10.
Роди се звезда
Следващия следобед, след като пътническият влак спря на всяка възможна спирка, Хана най-накрая пристигна във Филаделфия. Щом металните врати се отвориха, тя преметна сребристата си чанта през рамо и стъпи на стоманения ескалатор. Две момичета с пуловери на университета „Брин Мауър“ и отрязани под коляното дънки я зяпнаха.
За миг Хана се напрегна, спомняйки си за картичката от предишната вечер. След това се сети: бяха я разпознали от новинарските емисии от миналата година. Хана привличаше вниманието повече, отколкото й допадаше.
Тя вирна нос, заемайки позата на звезда. Все пак отиваше на първата си фотосесия — а те какво правеха в града? Пазаруваха намалени стоки?
До гарата имаше „Макдоналдс“ и пред входа му се забелязваше висока фигура, увесила фотоапарат на врата си. Сърцето й подскочи. Патрик дори приличаше на прочут фотограф — беше облякъл тъмнозелено яке с качулка, чийто ръб бе подшит с кожа, тесни дънки и лъскави боти до глезените.
Той се обърна и я забеляза. Хвана фотоапарата, който висеше около врата му и го насочи към нея. За миг й се прииска да покрие лицето си с ръце, но вместо това изпъна рамене и му се усмихна широко. Може би това беше тест, снимка на модел в действие на мръсна гара, заобиколен от трътлести туристи, натоварени с шарени торби.
— Значи успя — каза Патрик, когато Хана се приближи до него.
— Да не би да мислеше, че ще се отметна? — отвърна закачливо Хана, опитвайки се да контролира вълнението си.
Той я огледа от глава до пети.
— Страхотен тоалет. Приличаш на една по-готина версия на Адриана Лима.
— Благодаря. — Хана сложи ръце на хълбоците си и се завъртя наляво и надясно. Беше адски прав за страхотния тоалет — цяла сутрин се беше тормозила над розовата рокля с волани, рокерското яке, късите кадифени боти и златните гривни и колие, опитвайки милиард комбинации, докато най-накрая не уцели точната. Разголените й крака може би щяха да измръзнат, но си заслужаваше.
Говорителят на гарата обяви, че пристига влакът от Трентън и цяла тълпа се изсипа по стъпалата. Патрик вдигна раницата си, пълна с фотографско оборудване и тръгна към изхода за Шестнайсета улица.
— Мисля да направим няколко снимки на открито из града. Няколко класически кадъра пред кметството и Камбаната на свободата. Светлината е идеална за случая.
— Добре — отвърна Хана. Патрик дори звучеше свръх професионално.
— След това ще направим няколко снимки в студиото ми във Фиштаун. Имаш ли нещо против? Ще изглеждат страхотно в портфолиото ми. И ще ти помогна да избереш някои за агенциите.
— Звучи ми страхотно.
Докато се изкачваха по стълбите, Патрик хвана Хана под ръка и посочи една замръзнала локва.
— Внимавай.
— Благодаря — отвърна Хана, заобикаляйки леда. Веднага след това Патрик свали ръката си.
— Винаги ли си искал да бъдеш фотограф? — попита го тя, докато крачеха по Маркет стрийт към кметството. Беше адски студ и всички вървяха, сгушени в шубите си, с вдигнати качулки. По тротоарите бяха струпани мръсни купчини сняг.
— Още от дете — призна Патрик. — Не отивах никъде без лентовия си апарат. Помниш ли ги? Или си твърде малка?
— Разбира се, че ги помня — присмя му се Хана. — На осемнайсет години съм. А ти?
— На двайсет и две — отвърна Патрик, сякаш беше кой знае колко по-голям. Той махна с ръка наляво, към една друга част от града. — Следвах в академията по изкуствата. Тъкмо се дипломирах.
— Хареса ли ти? Аз мисля да уча моден дизайн или в „Прат институт“, или в Института за модни технологии. — Беше подала молбите си за кандидатстване няколко седмици по-рано.
— Обожавах го. — Патрик заобиколи една количка за хотдог, която беше спряна по средата на тротоара. Във въздуха се носеше миризма на мазни наденички. — И на теб ще ти хареса Ню Йорк. Но се обзалагам, че няма да отидеш там заради ученето. Убеден съм, че някоя модна агенция ще подпише с теб.