Не питай, не казвай
- Автор: Shepard Sara
- Серия: Pretty Litle Liars #9
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- Переводчик: Мирела Стефанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Не питай, не казвай». Краткое содержание книги:
Вече абитуриентки, сега Ариа, Спенсър, Хана и Емили са по-големи, ала не са помъдрели особено — и упорито продължават с мръсните номера. Сладките малки лъжкини имат повече тайни отвсякога — тъмни тайни, които биха могли с един замах да разрушат съвършения живот, който те с толкова усилия се стараеха да възстановят.
Ариа параноично ревнува гаджето си от новия ученик в класа — защото той е тя, и то — майчице, каква тя… Спенсър гради твърде топли отношения с бъдещия си доведен брат. Бюстът на Хана за малко да стане интернет сензация, макар да има и по-добри начини да провали кампанията на баща си за сената. А Емили е готова буквално на всичко, за да получи спортна стипендия. Ех, мечти-и-и…
Най-лошото обаче е, че при последната пролетна ваканция в Ямайка четирите ужасни сладурани правят нещо абсолютно непростимо. Момичетата отчаяно се опитват да забравят тази съдбовна нощ, но по-добре от всички знаят, че тайната им непременно ще изплува.
Нищо не е свършило, докато А. не каже…
Ариа внимателно огледа белезите от изгаряния по ръцете на момичето. Очевидно Табита беше преживяла нещо ужасно, може би дори пожар. Но това не означаваше, че Емили е права.
Пиук.
Ариа погледна надолу. Беше телефонът й, който лежеше на масата. Когато го взе и погледна към екрана, там пишеше: „СЪОБЩЕНИЕ ОТ ХАНА МЕРИН“.
Ариа се намръщи. Хана? Не бяха разговаряли от месеци.
Тя отвори съобщението.
Ела пред пощенската кутия на Али. Важно е.
Докато се движеше по някогашната улица на семейство Дилорентис, Ариа не можеше да се отърве от усещането, че посещава старо гробище. Домът на Мона Вандерваал се намираше в началото й; прозорците му бяха тъмни, вратите затворени, а в предния двор беше забита табела „ПРОДАВА СЕ“. Къщата на семейство Хейстингс грееше като торта за рожден ден, но Ариа не можа да се сдържи и да не погледне към задния им двор и обгорялата гора, на която щяха да й трябват години, за да се възстанови от пожара, предизвикан от истинската Али. Ариа никога нямаше да забрави онази януарска нощ, когато тичаше като обезумяла в дима и се натъкна на някой, затиснат под едно дърво. Когато издърпа момичето встрани, тя осъзна, че това е Али.
Но не тяхната Али. Не Али, която ги беше избрала за свои най-добри приятелки. Не Али, която бяха боготворили, презирали и обичали. Това беше истинската Али, която от шести клас бе затворена в „Убежището“.
Сега, когато фаровете й осветиха някогашната алея, която водеше към дома на семейство Дилорентис, Ариа се опита да прогони този спомен от главата си. До пощенската кутия се забелязваше някаква фигура, която подскачаше от крак на крак, очевидно опитвайки се да се стопли. Ариа спря до тротоара и излезе. Това обаче не се оказа Хана, а Емили.
— Какво правиш тук? — попита Ариа.
Емили изглеждаше също толкова изненадана.
— Спенсър ми изпрати есемес. И на теб ли е пратила?
— Не, моят беше от Хана.
— Какво от мен?
Двете се обърнаха и видяха Хана да слиза от своя приус, прибрала косата си на кок. Ариа й подаде телефона си.
— Ти ми каза да дойда тук.
— Не, не съм. — Хана ги гледаше объркано. — Тук съм, защото Емили ми прати есемес.
Емили се намръщи.
— Не съм ти пращала нищо.
Зад тях се разнесе изпукване и някой изскочи от храстите. Лунната светлина огря познатата фигура на Спенсър.
— Всички ли си повикала, Ариа?
Ариа се засмя смутено.
— Не съм казвала на никого да дойде.
— Напротив. — Спенсър извади телефона си и го бутна в лицето на Ариа.
Ела пред пощенската кутия на Али.
Трябва да ти покажа нещо.
Тъмен облак скри луната и наоколо съвсем притъмня. Снежните преспи на поляната сияеха зловещо, сковани от леда. Ариа размени притеснени погледи с останалите. Стомахът й се сви от познато усещане — те бяха разменяли подобни погледи много, много пъти.
— Гледах едно дете у съседите на Спенсър. — Гласът на Емили потреперваше. — Когато получих есемеса, погледнах към пощенската кутия на Али и видях някой там. Помислих си, че си ти, Спенсър, защото есемесът беше от теб.
— Не съм била аз — рече Спенсър с прегракнал глас.
Момичетата се спогледаха. Ариа беше сигурна, че всички си мислят едно и също нещо. Възможно най-лошото нещо.
— Добре, ха-ха. — Спенсър се завъртя и погледна тъмния заден двор на семейство Дилорентис. — Много смешно! Можеш да излезеш, смотаняк! Пипнахме те!
Не последва отговор. Нищо не помръдваше в двора или в гората зад него. Сърцето на Ариа заби ускорено. Тя имаше усещането, че нещо — или някой — се крие наблизо и ги наблюдава, изчаква, подготвя се да нанесе удар. Подухна вятър и Ариа изведнъж усети миризмата на дим и бензин. Същата ужасна миризма като в онази нощ, когато Али подпали гората. Същата миризма като в нощта, когато пламна къщата в Поконос.
— Аз си тръгвам. — Тя бръкна в джоба си и извади ключовете за колата. — Не съм в настроение за такива глупости.
— Почакай! — извика Емили. — Какво е това?
Ариа се обърна. От пощенската кутия стърчеше лист хартия.
Емили се приближи и го измъкна.
— Това не е твое! — изсъска Хана. — Сигурно е някоя стара сметка, която са забравили да вземат.
— На която пише нашите имена? — Емили размаха плика пред лицата им. На него наистина пишеше „СПЕНСЪР, ЕМИЛИ, АРИА И ХАНА“ с големи печатни букви.