Довършителката

– Две хиляди монети – повтори натъртено той. – Това, естествено, означава, че вече няма да има нужда да работите тук. Ще живеете единствено за удоволствие.

Огледах Мъжките наоколо. Те всички имаха семейства, които да издържат. Лицата им бяха изпити, ръцете загрубели, а гърбовете – превити от тежкия труд. Живот единствено за удоволствие? Кой се е надявал на нещо подобно. Хлътналите им, гладни очи не вещаеха нищо добро за Куентин.

– Предпочитаме да бъде заловен жив – добави Домитар. – В случай че се окаже невъзможно – действайте според обстоятелствата. Но ни трябва доказателство. Един труп, в сравнително запазено състояние, ще е напълно достатъчен.

Сърцето ми се сви и усетих, че устните ми потреперват. Това на практика бе смъртна присъда за бедния Куентин. След като бе рискувал всичко, за да избяга, трудно можех да си представя, че няма да се съпротивлява със зъби и нокти срещу евентуалния плен. Много по-лесно бе просто да го наръгаш, отколкото да го хванеш жив. В очите ми избиха сълзи и аз ги избърсах с мръсната си ръка.

Хвърлих отново поглед към Мъжките работници. Те вече разговаряха приглушено. Представях си как ще се приберат у дома и след оскъдната вечеря ще се въоръжат кой с каквото може и ще се отправят на лов за Куентин – и за монетите, които ще им осигурят безгрижен живот. Вероятно щяха да тръгнат на групи, за да повишат шансовете си за успех.

– Е, това е всичко – каза Домитар. – Свободни сте да си вървите.

Упътихме се вкупом към изхода, но когато минавах край него, той ме спря с ръка.

– Една минутка, Вега. – Изчака, докато всички излязоха. Наоколо остана само треперещият като куче Дис Фидус, но Домитар нареди и на него да напусне.

– Какво според теб ще правят всички тези Уъгове довечера? – попита ме, щом останахме сами.

– За две хиляди монети предполагам, че ще тръгнат да търсят Куентин Хърмс.

– Ти също би могла да се възползваш от тези пари. Както и брат ти. Да не забравяме и родителите ти в Приюта. Там не е съвсем евтино.

– Успявам да се справя.

– Харесва ли ти тук, в Комините?

– Все е някаква работа.

– Не това те питах.

– Ако не работех във фабриката, нямаше да имам удоволствието да те виждам всеки ден, Домитар.

Той присви очи, от което те станаха още по-малки – като миниатюрни пещери, в чието дъно се спотайваше нещо невероятно слузесто и противно.

– Знаеш ли, Вега, ти имаш мозък в главата, но понякога сякаш нарочно се противиш да го използваш.

– Противоречив комплимент – рекох.

– Но съвсем точен. Помисли само – две хиляди монети. И както споменах, това включва всяка информация, водеща до залавянето му. Няма нужда да си цапаш ръцете сама.

– Или пък до убийството му. Сам каза, че един труп ще е напълно достатъчен, нали?

– Точно така. – Очите му се разтвориха широко, много по-тъмни на цвят, отколкото някога бях предполагала. – Казах го, защото така каза Съветът.

Домитар отстъпи встрани, с което явно искаше да покаже, че мога да си вървя.