Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

— Не е толкова много.

— Лято е.

— А после ще те изпратя при физиотерапевт.

Поех си дъх.

— Мамка му. А това? — попитах, като насочих гипса на ръката си към него. Наистина започвах да се сдухвам.

— Тази фрактура не беше толкова тежка. Ще свалим гипса след месец.

— Месец? Мамка му.

— Харесваш тези думи, нали?

— Бих предпочел да използвам други.

Той се усмихна:

— „Мамка му“ ще свърши чудесна работа.

Доплака ми се. Най-вече защото се чувствах ядосан и безсилен. Знаех си, че ще ми каже да бъда търпелив. И той го каза.

— Просто трябва да си търпелив. Ще станеш като нов. Ти си млад. Силен си. Имаш страхотни, здрави кости. Имам всички основания да вярвам, че костите ти ще зараснат хубаво.

Много хубаво. Търпелив. Мамка му.

Той провери чувствителността на пръстите на краката ми, накара ме да дишам, да следя пръстите на ръката му с лявото си око, после с дясното.

— Знаеш ли — каза, — това, което си направил за своя приятел, Данте, е невероятно.

— Вижте, ще ми се хората да престанат да говорят за това.

Той ме погледна. Имаше особено изражение.

— Можеше да свършиш с парализа на двата крака. Или по-лошо.

— По-лошо ли?

— Млади човече, можеше да загинеш.

Да загина. Добре де.

— Хората все това повтарят. Виж, док, жив съм.

— Не ти харесва много да си герой, а?

— Казах на Данте, че не съм го направил нарочно. Всички мислеха, че това е забавно. Не беше шега. Даже не помня да съм се хвърлял към него. Не е като да съм си казал: Ще спася приятеля си Данте. Не беше така. Просто рефлекс, нали знаете, както когато някой ви удари под коляното. Кракът ви просто подскача. Така беше. Просто се случи.

— Просто рефлекс? Просто се случи?

— Именно.

— И нямаш заслуга за това?

— Беше просто едно от онези неща.

— Просто едно от онези неща ли?

— Аха.

— Аз имам различна теория.

— Разбира се, че имате — вие сте възрастен.

Той се засмя.

— Какво знаеш за възрастните?

— Те също имат много идеи за това кои сме. Или какви е редно да бъдем.

— Това ни е работата.

— Хубаво — казах.

— Хубаво — повтори той. — Слушай, синко, знам, че не се смяташ за смел или храбър, или каквото и да е от тези неща. Разбира се, че не се смяташ.

— Просто съм си обикновено момче.

— Да, така се възприемаш ти. Но си изблъскал приятеля си от пътя на идваща кола. Направил си го, Ари, и не си мислел за себе си. Направил си го, защото това е същността ти. Така бих разсъждавал, ако бях на твое място.

— Че защо?

— Просто си помисли за това.

— Не съм сигурен, че искам да мисля за това.

— Добре. Само за сведение, Ари: мисля, че млади хора като теб рядко се срещат. Това е.

— Казах ти, док, беше просто рефлекс.

Той ми се ухили и сложи ръка на рамото ми.

— Познавам такива като теб, Ари. Ясен си ми. — Не знаех какво искаше да каже с това. Но се усмихваше.

След разговора с него майката и бащата на Данте ми дойдоха на свиждане. Господин Кинтана ме целуна по бузата. Сякаш това бе нещо нормално. Предполагам, че за него беше. Всъщност си мислех, че този жест е донякъде мил, но ме смути малко. Не бях свикнал. И той постоянно ме засипваше с благодарности. Щеше ми се да му кажа да престане. Но го оставих да ми благодари отново и отново, защото знаех колко много обича своя Данте и бе толкова щастлив — а аз се радвах, че той е щастлив. Така че всичко беше наред.