Падение и подем

– Все за нещо отваряш дума. А после неусетно ускоряваш крачка и така принуждаваш и другия да забърза.

– Това, изглежда, върши по-добра работа, отколкото да ги ръчкам с остен отзад – отвърна той.

– Но не е толкова забавно.

– Ръката, с която ръчках, се умори.

После той отново се изгуби някъде напред. Това беше най-дългият разговор, който проведохме след тръгването от Бялата катедрала.

Останалите обаче явно нямаха проблем с приказките. Тамар се захвана да учи Надя на стари шуански балади. За жалост, паметта ù беше ужасна, затова пък брат ù помнеше отлично и охотно се зае със задачата. Обикновено сдържаният и необщителен Толя беше способен да рецитира наизуст цели цикли от епически поеми на равкански или шуански – даже когато никой нямаше желание да го слуша.

Въпреки нареждането на Мал да спазваме строго реда си в колоната, Женя често избързваше напред, за да ми се оплаква.

– Всички поеми са за някакъв смел герой Креги – нареждаше тя. – Всичките до една. Той имал кон и ние непрекъснато трябва да слушаме за този кон и за трите различни меча на героя, за цвета на кърпичката, която била вързана на китката му, за всичките клети чудовища, които посякъл, и колко знатен и предан човек е бил. За един пресметлив наемник, какъвто всъщност е, Толя се оказа смущаващо лигаво-сантиментален.

Разсмях се и хвърлих бегъл поглед през рамо, макар че не можех да видя кой знае какво.

– На Давид това как му се харесва?

– Той живее в негов си свят. От един час насам непрекъснато дърдори за минерални съединения.

– Накрая двамата с Толя ще се приспят взаимно – недоволно измърмори Зоя.

Тя самата нямаше никакво занимание, с което да убива времето. Макар да бяха Етералки, единственото общо между Вихротворци и Огнетворци беше непреодолимата им страст към споровете. Стиг не искаше Харшо близо до себе си, защото не понасяше котки. Харшо пък непрекъснато се докачаше заради Онкет. Адрик трябваше да е в средата на колоната, но искаше да е по-близо до Зоя. На свой ред Зоя умишлено изоставаше, за да се отърве от него. Накрая започнах да съжалявам, че не прерязах въжето, та всички да се издавят в реката.

Харшо не само ме дразнеше, но и ме караше да се чувствам неспокойна. Имаше гадния навик да стърже с кремъка си по стените на пещерите, пръскайки ситни искри, или пък непрекъснато вадеше от джобовете си парченца твърдо сирене, за да храни Онкет, а после се хилеше, сякаш котката е казала нещо страшно забавно. Когато една сутрин се събудихме, установихме, че се е остригал до голо и само през средата на главата му минава гребен алена коса.

– Какво си направил?! – изпищя Зоя. – Така приличаш на див петел!

Харшо само сви рамене.

– Онкет поиска така.

Понякога обаче се натъквахме на такива чудеса из тунелите, че даже Етералки оставаха без думи. Часове наред около нас се виждаха само сиви скали и покрити с кал варовици, а после пред очите ни се разкриваше съвършено кръгла и гладка бледосиня пещера, сякаш вътрешността на яйце от емайл. Друг път се натъкнахме на поредица от малки пещери, чиито стени блещукаха от вградените в тях най-вероятно истински рубини. Женя ги кръсти Скъпоценното ковчеже и оттогава започнахме да именуваме всички природни чудеса, за да минава по-бързо времето. Прекосихме Овощната градина – пещера, пълна със сталактити и сталагмити, които се съединяваха и образуваха стройни колони. А само ден по-късно попаднахме на Балната зала – дълга пещера от розов кварц с толкова гладък под, че се наложи да пълзим на четири крака, пльосвайки се от време на време по корем. След това дойде ред на зловещата, потънала наполовина във вода, желязна решетка, която нарекохме Ангелски порти. От двете ù страни стояха крилати каменни фигури със сведени глави, опрели ръце върху мечове от мрамор. Лебедката работеше и ние минахме безпрепятствено, но не можахме да си обясним нито защо е била поставена на това място, нито от кого.

На четвъртия ден попаднахме на пещерно езеро със съвършено гладка повърхност, което напомняше нощно небе, а в дълбините му проблясваха дребни фосфоресциращи рибки.

Двамата с Мал вървяхме по-напред от останалите. Той потопи ръка във водата, но веднага след това изскимтя и я дръпна обратно.

– Хапят!

– Така ти се пада! – казах. – Я, гледай ти, тъмно езеро, пълно с нещо лъскаво! Чакай да бръкна в него!?

– Явно се услаждам на всички – отвърна той и познатата оперена усмивка пробяга по лицето му като лъч върху вода. После обаче май се осъзна, отново нарами денка и аз усетих, че се кани да избяга от мен.

Не бях сигурна откъде дойдоха думите, които ми се изплъзнаха:

– Ти не си ме провалил, Мал.

Той отри мократа ръка в бедрото си.

– И двамата сме наясно, че е точно така.

– Кой знае още колко време ще пътуваме заедно. Най-накрая ще се наложи да ми проговориш.

– Нали в момента това правя.

– Ето, виждаш ли! Чак толкова ли е страшно?

– Нямаше да е – отвърна той, гледайки ме твърдо, – ако исках само да си приказваме.

Страните ми пламнаха. „А ти не искаш само това“ – казах си. Усетих как се свивам по краищата като лист хартия, поднесен твърде близо до огъня.

– Мал...

– Моят дълг е да те пазя, Алина. Имам нужда да се съсредоточа върху главното. А не бих могъл да го направя, ако... – Той изпусна дълбока въздишка. – Ти си предопределена за нещо повече от някой като мен и аз съм готов да загина, за да ти го осигуря. Само, моля те, не искай от мен да се преструвам, че ми е леко.

И той се гмурна в мрака на следващата пещера.

Загледах се в блещукащото езерце, концентричните кръгове във водата още не бяха изчезнали след мимолетното докосване на Мал. Зад себе си чувах как останалите от групата шумно напредват през пещерите.

– Онкет ме дращи през цялото време – заяви Харшо, когато със спокойна крачка се изравни с мен.

– А? – отвърнах глухо.

– Най-странното в тая работа е, че все пак не бяга.

– Да не си получил някакво прозрение, Харшо?

– Всъщност се чудя дали ако изям достатъчно от тези рибки, и аз няма да започна да светя.

Поклатих глава. Естествено, нямаше как един от последните живи Огнетворци да не е безумец. Присъединих се към останалите и се отправих към следващия тунел.

– Идваш ли, Харшо? – провикнах се през рамо.

В този момент избухна първият взрив.