Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
Сломеният стар дядо по майчина линия също бе жертва на малкия тиранин. Той не можеше да не изпитва уважение към един момък, който имаше такива прекрасни дрехи и яздеше с лакей зад гърба си. Джорджи, от своя страна, постоянно слушаше разни груби обиди и просташки насмешки, насочени срещу Джон Седли от неговия безжалостен стар неприятел мистър Озбърн. Той наричаше другия стар просяк, стар въглищар и с много други подобни оскърбителни названия. Как можеше малкият Джорджи да уважава такъв унизен човек? Няколко месеца след като той се премести в дома на дядо си, мисис Седли се помина. Между нея и детето не бе съществувала много голяма обич и то не прояви кой знае каква скръб. Джорджи посети майка си, облечен в чудесни жалейни дрехи, и много се ядоса, че не можа да отиде на една драма, която бе чакал с нетърпение.
Болестта на старата жена бе послужила на Амелия за занимания и може би за защита. Какво ли знаят мъжете за мъченичеството на жените? Ние бихме подлудели, ако трябваше да търпим и една стотна част от тези всекидневни мъки, които множество жени смирено понасят. Безспирно робуване, което не получава никаква награда; непрестанна нежност и доброта, посрещани от също тъй непрестанна жестокост, любов, усилия, търпение, грижи, без ни една признателна дума — колко от тях трябва да понасят мълчаливо всичко това, като навън се показват с весели лица, сякаш нищо не чувствуват! Покорни робини, те са длъжни и да лицемерят.
От стола си майката на Амелия се премести на леглото, което вече не напусна и от което дъщеря й също не се махаше, освен когато изтичваше да види Джордж. Старата жена роптаеше дори и срещу тези редки посещения. Тя, която едно време в дните на благополучието бе мила, усмихната и добросърдечна майка, сега бе сломена от беднотията и физическите страдания. Болестта и отчуждаването й не повлияха на Амелия. Те по-скоро й дадоха сили да понася другото нещастие, под чиято тежест страдаше; и непрестанните грижи около болната я избавяха от тягостните й мисли. Амелия понасяше търпеливо грубостите; оправяше неудобната възглавница; винаги бе готова да отвърне с нежна приказка на сърдития, дебнещ я глас; утешаваше страдащата с изпълнени с надежди думи — такива, каквито простичкото й набожно сърце можеше най-добре да почувствува и промълви; и затвори очите, които някога я бяха гледали с такава нежност.
След това тя отдаде всичкото си време и цялата си преданост, за да облекчи и утеши опечаления си стар баща, който бе сломен от сполетелия го удар и бе останал съвсем самичък в света. Жена му, честта му, богатството му — всичко, което най-много бе обичал — го бе напуснало. Останала беше само Амелия, която да подкрепя с нежните си ръце тътрещия се и със сломено сърце стар човек. Няма да разправяме по-нататък тази история — тя е твърде мрачна и отегчителна. Предварително виждам Панаира на суетата да се прозява над нея.
Един ден, когато младите господа се бяха събрали в занималнята на преподобния мистър Вийл и домашният свещеник на почитаемия граф Берейкърс ораторствуваше както обикновено, една елегантна карета спря пред украсената със статуята на Атина врата и двама джентълмени излязоха от нея. Двамата господа Бенглс се втурнаха към прозореца със смътната надежда, че може би баща им е пристигнал от Бомбай. Едрият, тромав, двадесет и три годишен учен, които тайно плачеше над един пасаж от Ютропий, прилепи пренебрегнатия си нос на прозоречното стъкло и загледа екипажа, когато лакеят скочи от капрата и отвори вратичката на тези, които бяха вътре.
— Един дебел и един слаб човек — каза мистър Блък, когато на вратата се чу гръмовито почукване.
Любопитството бе обхванало всички — от самия оптимистично настроен професор, който се надяваше, че това може да са бащи на бъдещи ученици, до мастър Джорджи, доволен от всеки повод, който би му позволил да остави книгата си.
Момчето с поопърпаната ливрея, с овехтелите пиринчени копчета, което винаги нахлузваше тесния жакет, за да отвори вратата, влезе в кабинета и каза:
— Двама джентълмени желаят да видят мастър Озбърн.
Сутринта професорът бе имал леко пререкание с този джентълмен поради разликата в мненията им относно внасянето на пищовчета в класната стая, но лицето му придоби обичайния си любезен израз, когато каза: