Панаир на суетата (роман без герой)

Така тя реши твърдо да се опита с всички сили да направи стария си баща щастлив. И се трудеше, работеше, кърпеше, пееше и играеше дама, четеше на висок глас вестника, приготовляваше гозби за стария Седли, редовно го разхождаше в Кенсингтън Гардънс или в бромптънския парк, слушаше историите му с неуморна усмивка и породено от обичта й лицемерие. Или пък седеше унесено край него, потънала в собствените си мисли и спомени, докато старият човек, немощен и мърморещ, се припичаше на слънце по скамейките в градините и бръщолевеше за своите беди и мъки. Колко тъжни и безплодни бяха мислите на вдовицата! Децата, които тичаха нагоре-надолу по хълмчетата и широките алеи на градината, й напомняха за Джордж, когото й бяха отнели. Първият Джордж също й бе отнет. И в двата случая нейната себична любов бе горчиво наказана. Тя се мъчеше да мисли, че това наказание й е справедливо наложено. Беше такава окаяна грешница. Беше съвсем сама в света.

Зная, че разказът за подобно самотно затворничество е непоносимо скучен, ако в него няма някой весел или смешен епизод, който да го оживи — например някой добър тъмничар или шеговит комендант на крепостта; или някоя мишка да дойде и си поиграе наоколо; или подземен тунел, прокопан с нокти и зъбна клечка. Но повествователят няма такива ободряващи историйки, свързани със затворничеството на Амелия. Представете си я, ако обичате, през този период много тъжна, но винаги готова да се усмихне, когато я заговорят; заемаща много ниско, бедно, да не кажем просяшко, положение в живота; заета да пее песни, да прави сладкиши, да играе на карти, да кърпи чорапи на стария си баща. И тъй, не гледайте дали тя е героиня, или не; и дано вие или аз — колкото и да сме стари, навъсени и съсипани, — дано през последните си дни да имаме меко и състрадателно рамо, на което да се облегнем, и нежна ръка, която да оправя болничната ни възглавница.

След смъртта на жена си старият Седли много се привърза към своята дъщеря и Амелия имаше с какво да се утешава, като изпълняваше дълга си към стария човек.

Но ние няма да оставим за дълго тези двама души на подобно ниско и просто житейско стъпало. По-добри дни, доколкото се отнася до житейско благоденствие, бяха отредени за тях. Може би досетливият читател е отгатнал кой беше пълният джентълмен, който направи посещение на Джорджи в лицея заедно със стария ни приятел майор Добин. Той също е наш стар познайник, завръщащ се в Англия и то тъкмо по това време, когато присъствието му там би могло да донесе голяма подкрепа на роднините му.

Майор Добин лесно успя да вземе отпуск от добродушния си командир, за да замине за Мадрас и оттам навярно за Европа по неотложна лична работа. Той не спря да пътува ни денем, ни нощем, за да може по-скоро да стигне до целта си, и разви такава скорост, че пристигна в Мадрас със силна треска. Придружаващите го прислужници го заведоха в безсъзнание в дома на приятеля, при когото беше решил да остане до тръгването си в Европа. И в продължение на дълги-дълги дни смятаха, че той никога не ще отиде по-далеч от гробището на черквата «Сент Джордж», където войниците щяха да дадат оръдейни залпове над гроба му — там, където мнозина смели офицери лежат далеч от родината си.