Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
А що се отнася до учението, което той поглъщаше под ръководството на този безценен преподавател на сто науки, ако се съди по седмичните сведения, които занасяше вкъщи на дядо си, напредъкът му беше забележителен. На една таблица бяха напечатани имената на двадесет или повече клона от науката и професорът отбелязваше напредъка на ученика по всеки един от тях. По гръцки Джорджи беше «аристос», по латински «оптимус», по френски tres bien и т.н. А на края на годината всички получаваха награди по всичко. Дори и мистър Шварц, младият джентълмен с коса като вълна и полубрат на почитаемата мисис Мак Мул, както и мистър Блък, двадесет и три годишният младеж с пренебрегнатото образование от земеделските области на страната, а също и онзи малък нехранимайко, споменатият преди мастър Тод, получиха малки книжки за по осемнадесет пенса, върху които се виждаше надут латински надпис от професора за неговите млади приятели. Родителите на този мастър Тод бяха нещо като храненици на семейство Озбърн. Старият джентълмен бе повишил Тод от чиновник на младши съдружник в предприятието.
Мистър Озбърн беше кръстник на младия мастър Тод (който по-късно в живота си пишеше на визитните си картички името мистър Озбърн Тод и стана човек на модното общество), докато пък мис Озбърн покровителствуваше мис Мария Тод и всяка година подаряваше на протежето си по един сборник от черковни химни, томче религиозни стихове или даваше друг подобен израз на добрите си чувства. От време на време мис О. водеше семейство Тод на разходка с екипажа си, а когато биваха болни, нейният лакей, с плюшени бричове и жилетка, занасяше желета и други деликатеси от Ръсъл Скуеър на Коръм Стрийт. Коръм Стрийт трепереше и гледаше с благоговение към Ръсъл Скуеър; и мисис Тод, която умееше доста добре да изрязва цветя, патета и други такива от цвекло и от моркови, имаше обичай да отива «на площада», както го наричаха, и да помага при приготовленията за някоя голяма вечеря, като дори и през ум не й минаваше да вземе и тя участие в банкета. Ако в последния миг някой от гостите биваше възпрепятствуван да дойде, повикваха мистър Тод. При тези случаи мисис Тод и Мария се появяваха след вечерята, промъкваха се в къщата с леко почукване и се озоваваха в приемната точно когато мис Озбърн и предвожданите от нея дами стигаха в това помещение и бяха готови с дуетите и песните си за идването на господата. Клетата Мария Тод, клетата млада девойка! Как трябваше да се упражнява и да повтаря сонатите на Коръм Стрийт, преди да се появи с тях на Ръсъл Скуеър!
Изглежда, съдбата беше предопределила Джорджи да господствува над всеки, който се доближи до него, и всичките му приятели, роднини и прислужници превиваха коляно пред малкия джентълмен. Трябва да се признае, че той охотно се приспособяваше към това положение. Така е с повечето хора. И Джорджи обичаше да играе ролята на господар и може би имаше естествена склонност към нея.
На Ръсъл Скуеър всички се страхуваха от мистър Озбърн, а мистър Озбърн се страхуваше от Джорджи. Блестящите обноски на момчето, импровизираното му бърборене за книги и наука, приликата с баща му (умрял непростен, далеч в Брюксел), всичко това внушаваше благоговение у стария джентълмен и осигуряваше господството на малкия. Старият човек се стресваше, когато забелязваше някоя наследена от бащата гримаса или извивка на гласа, проявени несъзнателно от Джорджи, и за миг си представяше, че големият Джордж стои отново пред него. Като глезеше внука си, той се стараеше да се отплати за суровостта си към неговия баща. Всички се учудваха на нежността му към момчето. Той ръмжеше и ругаеше мис Озбърн както обикновено, но се усмихваше, когато Джорджи слизаше късно за закуска.
Мис Озбърн, лелята на Джорджи, беше повехнала стара мома, съсипана от повече от четиридесетгодишно робуване и скука. Лесно беше за едно енергично момче да господствува над нея. И когато Джорджи искаше нещо — от бурканите със сладко в бюфетите й до напуканите и изсъхнали бои в кутията й (старата кутия с боите, които бе употребявала, когато беше ученичка на мистър Сми и все още бе млада и цъфтяща), — той винаги успяваше да получи обекта на желанието си, след което не обръщаше никакво внимание на леля си.
Приятели и другари му бяха неговият надут стар учител, който го ласкаеше, и подлизуркото Тод, който, макар и по-възрастен, ядеше бой от него. Милата мисис Тод много обичаше да го оставя да играе с най-малката й дъщеря, Роуз Джимайма, миличко осемгодишно дете. Двамата изглеждаха толкова хубави заедно, че тя имаше обичай да казва (но не, разбира се, на хората от «площада»): «Не са ли чудесна двойчица?» «Кой знае какво би могло да стане!» — мислеше си грижливата майка.