Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
Тук, докато клетият човечец се мяташе трескаво в леглото си, хората, които се грижеха за него, биха могли да го чуят как бълнува за Амелия. Мисълта, че никога вече не ще я види, го потискаше в часовете, когато беше в съзнание. Той мислеше, че сетният му час е настъпил и направи тържествени приготовления за последното си заминаване, като подреди житейските си работи и остави малкото си имущество на онези, които най-много искаше да облагодетелствува. Приятелят, в чиято къща се бе настанил, стана свидетел на завещанието му. Той пожела да го погребат с едно медальонче с къдрица коса в него, което носеше около шията си и което, ако трябва да разкрием истината, той бе взел от прислужничката на Амелия в Брюксел, когато отрязаха косата на младата вдовица през време на боледуването й след смъртта на Джордж Озбърн.
Добин оздравя, посъвзе се, отново се разболя, като понесе толкова кръвопускания и такива количества каломел, които показаха голямата издръжливост на организма му. Беше заприличал на скелет, когато го сложиха на борда на кораба «Рамшундър», който идваше от Калкута и бе спрял за малко в Мадрас; и толкова бе отслабнал и изтощен, че приятелят му, който се бе грижил за него по време на болестта му, предричаше, че добрият майор не ще преживее пътуването, а ще го обвият в знамето и ще го спуснат в океана, където ще отнесе със себе си реликвата, която носеше до сърцето си. Но дали под въздействието на морския въздух и на надеждата, която отново разцъфна в сърцето му, когато корабът разпери платна и потегли към дома, нашият приятел започна да се съвзема и скоро се почувствува съвсем добре, макар и да бе мършав като хрътка. «Този път Кърк ще се разочарова, че няма да добие майорски чин и да ме наследи — казваше с усмивка той. — Сигурно се е надявал, че преди да стигне в Англия, вече ще е получил новата служба.» Защото трябва да кажем, че докато майорът лежеше болен в Мадрас, след като той много бе бързал да отиде там, смелият… полк, прекарал много години в чужбина и чийто престой в отечеството му след завръщането от Западноиндийските острови бе прекъснат от похода към Ватерло, след Фландрс беше получил заповед да потегли за Индия и сега вече се прибираше в родината си; и ако майорът беше предпочел да чака пристигането на другарите си в Мадрас, сега щеше да бъде с тях.
Може би в това свое изтощено състояние той не беше склонен да се постави отново под попечителството на Глорвина.
— Мисля, че мис О’Дауд би ме свършила окончателно, ако беше при нас на кораба — каза той със смях на един свой спътник, — и тогава, след като ме спусне в океана, тя ще се нахвърли върху тебе, бъди уверен в това, и ще те отнесе в Саутхамптън като трофей. Да, Джоз, мое момче, точно така щеше да стане.
Защото наистина този негов спътник беше не друг, а нашият дебел приятел, който също пътуваше на борда на «Рамшундър». Той бе прекарал десет години в Бенгалия. Постоянните обеди, угощения, светла бира и кларет, както и усилието да се справя с ножа и вилицата, и честите почерпки с бренди, в които бе принуден да участвува, бяха оказали влиянието си върху Седли Ватерло. Лекарите се произнесоха, че му е необходимо едно пътуване до Европа — и тъй като бе служил достатъчно в Индия и бе заемал много добри постове, които му бяха дали възможност да спести значителна сума пари, той беше свободен да се прибере в отечеството си с хубава рента или да се завърне и да поеме такава служба в Източно индийската компания, която му се следваше благодарение на старшинството му и на големите му дарби.
Сега той беше малко по-слаб, отколкото по времето, когато го видяхме последния път, но пък държането му бе придобило по-голяма величественост и тържественост. Беше пуснал отново мустаците, които имаше право да носи поради заслугите си при Ватерло, и се разхождаше наперено по палубата във великолепна кадифена шапка с козирка и златен галон и цял украсен със скъпоценности. Той закусваше в кабината си и се обличаше за излизането си на палубата по такъв тържествен начин, сякаш се готвеше за разходка по Бонд Стрийт или по корсото в Калкута. Със себе си водеше един прислужник — туземец, който му служеше за лакей и му приготовляваше чибука и носеше сребърния герб на семейство Седли в тюрбана си. Този ориенталец влачеше окаяно съществование под тиранията на Джоз Седли. По отношение на външността си Джоз беше суетен като жена и тоалетът му отнемаше толкова време, колкото е нужно на някоя увяхваща красавица. Младежите измежду пасажерите, младият Чафърс от сто и петдесетия полк и клетият малък Рикетс, който се прибираше в отечеството си след третата си треска, имаха обичай да привличат Седли на масата си в каютата и да го карат да им разправя разни невероятни истории за себе си и за подвизите си срещу тигрите и Наполеон. Беше знаменит, когато посети гроба на императора в Лонгууд и когато пред тези джентълмени и пред младите офицери от кораба (майор Добин не беше с тях) той описа цялата битка при Ватерло и едва не заяви, че ако не е бил той, Джоз Седли, Наполеон едва ли е щял да отиде на остров Св. Елена.