Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
Когато се срещаха на масата за вечеря, дядото имаше обичай да разпитва момчето какво е учило през деня и проявяваше голям интерес към отчета, който внукът му даваше относно уроците си, като се преструваше, че разбира какво му обяснява Джорджи. Той правеше стотици грешки и неведнъж показваше невежеството си. Това не увеличаваше уважението, което детето изпитваше към него. Проницателният му ум и полученото другаде по-добро образование много скоро подсказаха на момчето, че дядо му е тъпак. То започна да го командува и да гледа отвисоко на него. Защото предишното образование на Джорджи, макар и скромно и непълно, бе направило от него много по-добър джентълмен, отколкото можеха да сторят това плановете на дядо му. Той бе отгледан от една добра, слаба и нежна жена, чиято единствена гордост беше самият той, чието сърце беше толкова чисто, а държането й толкова скромно и смирено, че тя не можеше да бъде друго, освен истинска лейди. Всичките й занимания бяха кротки, а главната й работа беше да изпълнява безшумно дълга си; и ако никога не казваше блестящи неща, тя никога не мислеше и не говореше груби такива; безизкуствена и простодушна, любеща и нежна, как можеше нашата клета малка Амелия да бъде друга, освен истинска благородница!
Малкият Джорджи господствуваше над тази мека и отстъпчива натура; и контрастът между нейната простосърдечност и деликатност и грубата надутост на намусения стар човек, в близост с когото след това го постави животът, го накара да господствува и над него. Дори и престолонаследник да беше, той нямаше да има по-силно развито самочувствие.
Докато майка му го чакаше вкъщи всеки час от деня и през повечето часове на тъжните самотни нощи, като мислеше непрестанно за него, този млад джентълмен бе заобиколен от най-различни удоволствия и развлечения, които го караха да понася раздялата с Амелия доста леко. Малките момчета, които плачат, когато ги изпращат в лицея, вършат това, защото отиват на неприятно място. Твърде малък брой от тях плачат само от вълнение. Драги ми приятелю и братко, като си помислиш, че когато си бил дете, очите ти са се изсушавали при вида на парче козунак и че плодовият сладкиш те е обезщетявал за раздялата с милите ти майка и сестри, ти няма защо да имаш прекалено голямо доверие в собствените си благородни чувства.
И тъй мастър Джордж Озбърн се радваше на целия разкош и удобства, които един богат и щедър дядо считаше за редно да му доставя. Кочияшът получи нареждане да му намери най-красивото пони, което можеше да се купи с пари; и на него Джордж се научи да язди — най-напред в училището за езда, а след като овладя изкуството да кара без стреме и да прескача огради, заведоха го в Риджънт Парк и сетне в Хайд Парк, където той яздеше церемониално с кочияша Мартин зад себе си. Старият Озбърн, който сега не се притесняваше толкова с работите си в Сити, като оставяше това на младшите си сътрудници, често отиваше на разходка с екипажа, придружен от мис О., и двамата се отправяха към същото място, посещавано от модния свят. Когато малкият Джорджи се приближаваше в лек галоп, с контешкия си вид, с изящната си стойка, дядото смушкваше лелята на момъка и казваше: «Погледнете, мис О.» И той се разсмиваше, а лицето му светваше и се изчервяваше от удоволствие, докато кимаше от прозореца на момчето, и придружникът му поздравяваше екипажа, а лакеят се покланяше на мастър Джордж. Тук беше и другата му леля — мисис Фредерик Булък (чиято карета всеки ден можеше да се види в парка, украсена с гербове и емблеми, с три бледолики булъкчета, натруфени с пера и кокарди, зяпнали от прозорците), — мисис Фредерик Булък хвърляше изпълнени с омраза погледи към малкия парвеню, докато той минаваше, яздейки, край каретата, с ръка на кръста си, с накривена над едното си ухо шапка, горд като лорд.