Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)

— Удивителен човек — приятел на мистър Мърдл!

Този ден на обяд, макар че случаят беше непредвиден и неподготвен, блестящо общество от хора, несътворени от проста глина, а от някакъв превъзходен материал, засега неизвестен, изсипаха лустросаните си благословии върху сватбата на дъщерята на мистър Дорит. И още този ден дъщерята на мистър Дорит започна не на шега съревнованието си с онази отсъствуваща жена и го започна така добре, че мистър Дорит би дал писмена декларация, ако му поискаха, че мисис Спарклър се е изтягала цял живот в лоното на разкоша и никога не е чувала такава груба английска дума като Маршалси.

На другия ден и на третия, и всеки ден, почетен с отбрано общество на обяд и вечеря, визитните картички се сипеха върху мистър Дорит като книжния сняг на сцената в театъра. Адвокатурата, църквата, финансите, хорът на Барнакълците — всички искаха да се запознаят или утвърдят познанството си с мистър Дорит — приятел и родственик (по сватовство) на великия мистър Мърдл. Всеки път, когато мистър Дорит се отбиваше в някоя от многочислените кантори на мистър Мърдл в Сити (а работите му често го отвеждаха натам, защото вървяха отлично), достатъчно бе да каже името си, за да бъде допуснат до височайшия Мърдл. Така сънят ставаше все по-приказен от час на час и мистър Дорит чувствуваше все по-силно, че това родство го е тласнало наистина напред.

Само едно нещо тежеше на душата на мистър Дорит, макар и да не бе свързано с пари. Това беше главният лакей. Мистър Дорит считаше, че когато тази изумителна личност следи с поглед официалните вечери, заглежда се в него някак съмнително. Той го следеше с поглед, като минава през хола и нагоре по стълбите, когато отива на обяд и вечеря, и очите му бяха така изцъклени и втренчени, че никак не се харесваше на мистър Дорит. Седнал на масата, вдигнеше ли чашата да пие, мистър Дорит продължаваше да вижда през стъклото на винската си чаша студените му зловещи очи, вперени в него. Той се опасяваше да не би главният лакей да е познавал някой „колежанин“ и да го е виждал в „колежа“, а може и да му е бил представен. Той се взираше внимателно в главния лакей, доколкото бе възможно да се взираш в такъв човек, и пак не можеше да си спомни дали го е виждал някъде. Най-после бе склонен да мисли, че у този човек няма никаква почтителност към другите, че това велико същество е безчувствено. Но от това не му олекна; защото, каквото и да си мислеше, главният лакей го следеше с високомерния си поглед, дори когато гледаше чиниите и другите прибори на масата, и никога не го изпускаше от око. Да му намекне, че не е приятно да бъдеш така взет на око, или да запита какво иска от него, му се струваше твърде смело и рисковано; главният лакей се отнасяше към господарите си и към гостите им със страшна строгост и никога не допускаше и най-малката волност спрямо личността си.