Джонатан Стрейндж и мистър Норел
- Автор: Кларк Сюзанна
- Язык: болгарский
- Год: Азбука-Аттикус
- ISBN: 978-5-389-12360-1
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Джонатан Стрейндж и мистър Норел». Краткое содержание книги:
— Да се обърнем към мистър Норел — предложи лорд Сидмаут.
— Не мисля, че можем да очакваме безпристрастна оценка от него — каза сър Уолтър Поул.
— Тогава какво да правим? — попита първият лорд на Адмиралтейството.
— Да изпратим писмо до австрийците — заяви херцог Уелингтън с обичайния си решителен тон. — Писмо, с което да им напомним за загрижеността на принц-регента и на британското правителство за съдбата на мистър Стрейндж, за това колко много дължи цяла Европа на смелостта и магическите способности на мистър Стрейндж през последните войни. Да им напомним колко неприятно ще ни бъде да научим, че с него се е случило нещо лошо.
— А! — обади се лорд Ливърпул. — Ето тук мненията ни се разделят, Ваше сиятелство. Аз мисля, че ако със Стрейндж се случи нещо лошо, то няма да дойде от австрийците. Много по-вероятно е да дойде от самия Стрейндж.
В средата на януари книжар на име Тайтъс Уоткинс издаде книга, озаглавена „Черните писма“, за която се твърдеше, че съдържа писма на Стрейндж до Хенри Удхоуп. Носеха се слухове, че мистър Норел е платил всички разходи по издаването й. Хенри Удхоуп се кълнеше, че никога не е давал разрешение за публикуване на писмата. Казваше също, че някои от тях са променени: местата, където се споменава за работата на Норел с лейди Поул, са премахнати, а са добавени други неща, много от които навеждат на мисълта, че Стрейндж е убил жена си с магия.
Приблизително по същото време един от приятелите на лорд Байрон, човек на име Скроуп Дейвис, предизвика сензация, когато обяви, че възнамерява да съди мистър Норел от името на лорд Байрон за опит да се сдобие по магически път с частна кореспонденция на Негова светлост. Скроуп Дейвис посети един адвокат в „Линкълнс Ин“ и подписа клетвена декларация, в която заявяваше следното: че наскоро е получил няколко писма от Байрон, в които Негова светлост говори за стълб от вечен мрак, погълнал енорията „Санта Мария Дзобениго“ във Венеция и за лудостта на Джонатан Стрейндж. Скроуп Дейвис оставил писмата на тоалетната масичка в стаята си на „Джърмин Стрийт“ в „Сейнт Джеймс“. Една вечер — според него на 7 януари — той се обличал с намерението да отиде в клуба си. Посегнал да вземе четката си за коса, когато забелязал, че писмата се въртят като сухи листа, подхванати от бриз. Но в стаята нямало бриз, който да причини това движение, и отначало Дейвис бил озадачен. Взел писмата и забелязал, че буквите върху страниците също се държат странно. Чертичките се откачали от ченгелчетата и се веели като пране на силен вятър. Изведнъж му дошло наум, че буквите се намират под влиянието на магия. По професия той бил комарджия и като всички опитни комарджии имал бърза мисъл и бистра глава. Бързо пъхнал писмата в Библията между страниците на Евангелието от Марка. После казал на неколцина приятели, че макар и невежа в магическата теория, му хрумнало, че нищо не може да пропъди зла магия както Светото писание. И излязъл прав: писмата останали у него и непроменени. Впоследствие като популярен анекдот във всички джентълменски клубове се разказвало, че най-невероятното в цялата история е не че мистър Норел се опитал да се сдобие с писмата, а че Скроуп Дейвис, известен развратник и пияница, държи в дома си Библия.
59
ЛЕУКРОКУТА, ВЪЛКЪТ НА ВЕЧЕРТА
Януари 1817 година
ЕДНА СУТРИН В СРЕДАТА на януари доктор Грейстийл излезе на улицата и спря за момент да оправи ръкавиците си. Когато вдигна глава, случайно забеляза дребен човек, скрил се на завет от вятъра в ъгъла на вратата отсреща.
Всички врати във Венеция са живописни, а понякога и хората, застанали пред тях. Този човек беше доста нисък и въпреки явната си бедност се отличаваше с голяма степен на суетност. Дрехите му бяха много износени и опърпани, но той се бе опитал да подобри вида им, като беше излъскал всичко, което можеше да се излъска, и изчеткал всичко останало. Беше белосал старите си пожълтели ръкавици с толкова много тебешир, че бе оставил дребни тебеширени отпечатъци на вратата зад себе си. На пръв поглед човекът притежаваше всички признаци на франт, а именно дълга верижка за часовник с множество дрънкулки по нея и лорнет; но след по-внимателно вглеждане се виждаше, че той няма верижка за часовник, а само лъскав златен ширит, който старателно бе промушил през илика на едно от копчетата си. Украшенията по верижката също бяха не украшения за часовник, а шепа тенекиени сърчица, кръстчета и образи на Дева Мария — неща, които италианските улични търговци продават за един-два франка. Но най-забележителен беше лорнетът му — любимата дрънкулка на всички суетни дендита. Използват ги, за да оглеждат с недоумение онези, които са недотам модно облечени. Може би този странен дребен човек се чувстваше гол без лорнет и на негово място бе закачил голяма кухненска лъжица.