Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

След това един от полицаите зад преградата взе голяма тетрадка и отиде с нея до бюрото в дъното на помещението. Записа името на Грег, възрастта му, местоработата и името на работодателя. Двама от цивилните останаха да слушат. Третият се отдалечи — изглеждаше отегчен. След това казаха на Грег да седне на пейката и единият от цивилните започна да го разпитва. Къде е бил последните няколко дни? В хотел в Плимптън — град на около петнадесет мили от Лангли. Той ли е стрелял в къщата на доктора снощи? Да. Той ли е стрелял в къщата на Форестър в Лангли? Да. И двата пъти? Да. Бил ли е в къщата на Форестър тази вечер? Да. Грег отговаряше натъртено и кимаше с глава при всяко „да“. Бил ли е в Ню Йорк двете седмици, през които се е криел? Да. Къде е нощувал там? В хотел. Кой хотел? Грег се измори от отегчителните въпроси. Караха го да се измъчва така, както се измъчваше в училище като дете, когато искаха от него да изброи петте най-големи реки в Южна Америка и да назове най-високите планини в Съединените щати. Монотонният глас, с който отговаряше, не бе неговият.

— Може ли да пийна нещо? — попита Грег. — Няколко глътки, и ще отговарям по-добре на въпросите ви.

Този, който го разпитваше, се поусмихна и се обърна към седналия зад бюрото полицай.

— Може ли да пийне, Стю? Мисля, че може, а?

— Както казват, „In vino Veritas“31 — отговори полицаят. — Мисля, че има малко в онова шкафче.

Цивилният отиде в другия край на помещението и се върна с бутилка уиски, от която наля малко в картонена чаша.

— Вода?

— Не — каза Грег и пое с благодарност чашата. Изпи половината на един дъх.

— А сега — големият въпрос, който ще ви донесе най-много точки — каза цивилният. — Какво се случи онази вечер, когато се сбихте с Форестър при реката?

Известно време Грег не отговори.

— Кой кого нападна? Дадохме ви да пийнете, Уинкуп, не ви ли се поразвърза езикът? Ако моите въпроси ви отегчават, в Ритърсвил ще ви побъркат. Кой кого нападна?

— Аз го нападнах — каза Грег. — Исках да го набия, но той се опита да ме пречука. Мъчеше се да ме бутне в реката и на два пъти успя. Втория път едва излязох. Форестър беше изчезнал. Трябва да съм си ударил главата в нещо, защото бях като… защото припаднах. Когато действително дойдох на себе си, видях, че съм тръгнал по пътя и съм изминал немалко разстояние…

— Кой път?

— Този, който минава покрай реката. Не видях колата си. Не си спомням да съм я търсил изобщо. Просто вървях. И изведнъж… изведнъж ме хвана яд. Рекох си: Форестър се опита да ме пречука и сега аз ще направя така, та всички да си помислят, че действително е успял. Ще го изкарам виновен, защото си го заслужава. — Ядът му дойде на помощ и заедно с чашата уиски му вдъхна самоувереност. — Но не всичко беше обмислено толкова добре предварително. Дълго време бях като човек с временна амнезия. — В израза имаше нещо успокояващо и солидно. През последните три седмици Грег често си го бе повтарял наум с чувството, че някой ден може и да му се наложи да го използува.

Но цивилният гледаше с усмивка полицая зад бюрото, който беше спрял да пише и седеше със скръстени ръце.