Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

По коридора се чуха стъпки. Някой от проклетите надзиратели, помисли си Грег. Или може би баща му вече е успял да направи нещо, за да го измъкне. Колко време беше минало? Грег се протегна напред, за да види на светлината колко е часът. Часовникът му показваше един без десет.

— Току-що говорих пак с мисис Юрген — каза Липенхолц. — Вашата приятелка. Казах й, че сте ни разказали за отношенията си с нея. Трябва да ви съобщя, че не й стана никак приятно.

— Така ли? Сигурно го е отрекла?

— Ъхъ, и е бясна, задето сте го казали. Просто се отбих да ви предупредя, че ще дойде да ви види.

Грег го погледна.

— Кога? Тази нощ?

— Ъхъ, толкова е бясна. Казах й, че тази мощ не можем да пуснем никого при вас, но това не я спря. Обадих и се, за да й съобщя, че рано сутринта ще изпратим човек да поговори с нея, но тя ми отвърна: „Съмнявам се, че ще си бъда вкъщи, така че не си правете труда“, или нещо такова и аз й отговорих: „Благодаря ви, това ще ни спести разкарването.“ Приятни сънища, Уинкуп. — Липенхолц си тръгна.

Грег си представи как Ники стои в приемната на участъка и настоява да влезе при него — а те, разбира се, няма да я пуснат, — представи си гласа й и стисна зъби. Тя ще трябва да почака до шест, седем или осем часа — докато баща му успее да намери пари, за да го освободят под гаранция. Тогава поне ще могат да поговорят насаме. Никак не му се искаше да говори с нея тук, в участъка, където непрекъснато се въртяха по десетина ченгета с наострени уши. Свали си връзката, пусна я на пода и се опита да заспи. Изведнъж се сети за Форестър и мисълта го порази като мълния. Беше си помислил за Форестър още щом го хванаха на автогарата, но сега, в тъмната килия, мисълта беше много по-мъчителна и го караше да се мята неспокойно върху коравото легло. В този момент Форестър сигурно вече знае, че той е затворен в Ритърсвил. Форестър сигурно злорадствува.