Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
Робърт се опита да каже нещо, но само изпъшка. Колби направи рязък жест с пушката си, като продължаваше да я държи напряко.
— Защо не ме оставите да се обадя на полицията? — попита го Робърт. — Нека те решат. Съгласен ли сте?
Устата на Колби се изкриви в странна усмивка. Погледът му беше колеблив като на човек, който крие нещо.
— Донесете пистолета, Форестър. Той казва, че не е Уинкуп. Защо трябва да вярвам на вас? — Тежката фигура на Колби се завъртя и се приближи към къщата. Пушката беше все още насочена срещу Робърт. — Хайде!
Робърт се изкачи по стъпалата и влезе вътре. Пистолетът лежеше върху масата.
— Чакам ви. Хванете го за цевта и го вдигнете — изръмжа Колби.
Робърт се усмихна неспокойно. Какъв беше смисълът да го хване за дръжката и да го насочи срещу Колби? Колби ще изпразни пушката си в него, той ще стреля срещу Колби и каква ще е ползата от това? Робърт хвана пистолета за цевта.
— Сега излезте навън и му го дайте.
Робърт излезе. Грег продължаваше да стои на същото място или може би се беше отдалечил на няколко крачки от къщата. Когато застана между него и къщата, Робърт спря.
— Вървете — заповяда му Колби.
Грег направи няколко крачки, за да си вземе пистолета — пристъпваше така, сякаш се страхуваше от Робърт. Долната му устна беше увиснала.
— Убиец! — каза той и грабна пистолета.
Робърт отпусна празната си дясна ръка. Видя как Грег прибра пистолета в джоба на черната си мушама. След това се обърна и тръгна надолу с бързи и малко несигурни стъпки. Няколко секунди по-късно изчезна в тъмнината. Робърт се обърна към Колби, погледна пушката и мина покрай него, за да се изкачи по стъпалата. Колби го последва заплашително и стъпи пръв на верандата. Робърт спря.
— Мога ли да се обадя на полицията? Или имате нещо против полицията?
— А, защо, нямам — изсумтя глуповато Колби.
— Радвам се. — Но в края на краищата, помисли си Робърт, защо пък да няма нищо против полицията? Да не би полицията да бе помогнала?
Колби не влезе вътре. Остана на верандата, откъдето наблюдаваше Робърт през отворения прозорец.
Робърт си помисли, че той остана само за да разбере дали полицията ще дойде, или не. Или може би се чудеше как да се оправдае пред тях. Сигурно щеше да им каже нещо като: „Ами на мен не ми приличаше на Уинкуп, а и той каза, че не е Уинкуп… Когато дойдох тук, Форестър му беше взел пистолета.“
Робърт сложи ръка на слушалката и в този момент телефонът иззвъня. Вдигна го.
— Обаждаме ви се от болницата в Ритърсвил — каза женски глас. — С мистър Форестър ли говоря?
— Да.
— Искаме да ви съобщим, че състоянието на доктор Нот се влоши през последния час. Пулсът му отслабна значително. Сложиха му кислородна маска, но лекарите смятат, че шансовете му са не повече от петдесет процента… — Гласът продължаваше — гладко и спокойно.
Робърт затвори очи.
— Да… да, благодаря ви. — Постави обратно слушалката и погледна Колби, който беше влязъл вътре и стоеше на вратата; погледна високата му тромава фигура, грубоватото червендалесто лице, очите, нямащи и половината от интелигентността на кучето, което застреляха миналата вечер.
— Какво беше това? — Колби имаше предвид телефонния разговор.
— Нищо — каза Робърт и вдигна телефона, за да се обади на полицията в Ритърсвил. Промени решението си и вместо това набра номера на полицията в Лангли.
— Обажда се Робърт Форестър, улица Гърсетър. Няма нужда да го записвате. Грегори Уинкуп беше тук преди малко и сега сигурно е… всъщност след няколко минути може би ще бъде в Лангли, за да вземе автобус или такси. С черна мушама и късо подстригана коса. Носи пистолет. — Робърт затвори телефона и отново погледна Колби. Колби не беше мръднал от мястото си. Не изпускаше Робърт от поглед, сякаш се страхуваше, че може да се опита да офейка или пък да му направи нещо.
— Защо не седнете, мистър Колби?
— Не ми се седи. Благодаря.
Робърт пак погледна телефона и — с чувството, че върши нещо безполезно — го вдигна, набра централата и даде на телефонистката номера на полицията в Ритърсвил. Този път си го спомни. Поиска да говори с Липенхолц, но той не беше там.
— Какво има, мистър Форестър? — запита го мъжки глас.
— Грегори Уинкуп беше преди малко тук и изчезна — каза Робърт. — Преди няколко минути се обадих на полицията в Лангли, защото по всяка вероятност се е отправил натам.
— Сигурен ли сте, че беше Уинкуп? Добре ли го видяхте?
— Да, много добре.
— Кога се случи това?
— Преди две или три минути.
— Хм, добре, в такъв случай ще сигнализираме. Ще пратим и човек да поговори с вас — добави той.