Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
Робърт затвори. След колко ли време ще пратят някого, чудеше се той. Веднага? След час?
— Ще дойдат от полицията — каза той на Колби. — От Ритърсвил.
— Хубаво — отвърна Колби.
Робърт смяташе, че след като ще идват от полицията, Колби ще отслаби бдителността си, но той продължаваше да стои пред вратата като гвардеец, хванал пушката си на оръжие.
— Нещо за пиене? — попита го Робърт и взе чашата си: беше полупразна и вътре нямаше лед.
— Не пия — каза Колби.
Робърт придърпа стола, седна и запали цигара.
— Неди! Тук ли си, Неди? — извика женски глас.
— Тук съм, Луиз! — отвърна Колби през рамо.
По верандата се чуха тежките стъпки на жената. Тя се показа на вратата, отворила широко очи — едра и пълна жена на около петдесет години, с кръгло белезникаво лице и ръце, пъхнати в джобовете на овехтяла жилетка.
— Какво става, Неди?
— Ей този беше с пистолет, когато дойдох — каза Колби. — Разправя, че един друг, дето беше тук, бил Уинкуп — оня, дето го търсят.
— Я гледай — промърмори жената и се вторачи в Робърт, сякаш го виждаше за пръв път, въпреки че си бяха казвали „добър ден“ или „добър вечер“ десетина пъти, откакто той живееше тук.
Робърт продължаваше да пуши мълчаливо.
— Че и пияница отгоре на всичкото — каза Колби.
24
В единадесет и четвърт тръгваше последният автобус за Трентън, а оттам Грег смяташе да вземе влак за Ню Йорк. Въпреки всичко най-лесно можеше да се скрие в Ню Йорк, пък от там щеше да е близо до Ники, в случай че му потрябват още пари. Искаше да си почине малко и да обмисли следващия си ход. На главата му беше излязла ужасна цицина, но за щастие нямаше кръв или поне беше съвсем малко — от една драскотина, и не бе потекла по ризата му. Единственото му желание в момента беше да се строполи някъде и да заспи. Оставаха му петнадесет минути до автобуса и за да убие времето, влезе в закусвалнята срещу автогарата. Там беше по-сигурно, отколкото на пейката в чакалнята, макар да не му се вярваше Форестър да е успял да се обади на полицията. Онзи услужлив съсед с ловната пушка може и да не му е позволил. Грег се усмихна на себе си, като си помисли колко услужливи съседи имаше Форестър. Беше разбрал много лесно например къде е отишъл Форестър в събота вечерта. Обади се на един от съседите му, чието име бе запомнил от пощенската кутия — Хъксмайер. Каза, че къщата му е наблизо, и дали Форестър продължава да живее там? С огромна охота мисис Хъксмайер му разказа — без да го пита кой е — как към единадесет часа същата сутрин колата на Форестър минала покрай тях заедно с колата на доктора — доктор Нот от Ритърсвил, който бил толкова луд, че останал при Форестър цяла нощ; тя се надявала, че Форестър няма да се върне никога вече, защото снощи видяла, че багажът му е опакован и готов за заминаване, и прав му път! В днешните вестници пишеше, че докторът все още се държи. Грег съжаляваше за старчето. Искаше да изчака Форестър да дотича долу след изстрела, но в този проклет квартал имаше толкова много къщи, че се уплаши, когато пистолетът изтрещя, и хукна да бяга.
Погледна се в огледалото зад щанда със закуски и бледата му усмивка изчезна. Потопи една салфетка в чашата с вода и избърса калните петна по бузата си. Под очите му имаше тъмни кръгове. Беше брадясал. Спомни си с известно съжаление, че мина покрай мястото, където беше захвърлил куфара си недалеч от къщата на Форестър. Не искаше да се товари с куфар, а и нямаше нищо ценно — самобръсначка за един долар, четка за зъби и няколко мръсни ризи. Нали пистолетът му си беше у него. Отхапа от сандвича. Беше отвратителен — тъпичко кюфте с дъх на гранясала мазнина, но Грег го поля обилно с кетчуп и го изяде лакомо. След това остави петдесет цента, за да не се излага повторно на погледа на сервитьорката, и се отправи към автогарата.
Видя, че автобусът ще е полупразен. Нямаше билет. Щеше да си купи от шофьора. Беше повдигнал единия си крак, за да се качи на първото стъпало, когато нечия ръка докосна рамото му. Грег се обърна и видя мъж в син костюм и с шапка и друг точно зад рамото му, който също го гледаше втренчено. За момент коленете му омекнаха, но веднага дойде на себе си.
— Минете — каза Грег и направи знак на мъжа да се качи преди него.
— Уинкуп? — попита онзи, който продължаваше да го държи за рамото.
— Той е, той е — каза другият отзад.
Грег погледна наляво и надясно. Беше безполезно да се опитва да се измъкне и да побегне, както и да изпробва пистолета си. Обзе го паника, идеше му да изкрещи.
— Не се опитвайте да бягате, Уинкуп. Да вървим. — Ръката се спусна надолу до лакътя и го стисна здраво.