Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

Дълго след като си тръгна, Робърт караше все така бавно и в главата му продължаваше да се върти разговорът, придружен от странно и необяснимо чувство на неудовлетвореност. Не съжаляваше, че отиде да се запознае с тях. Но и да не бе отишъл, щеше ли това да направи някому впечатление? Единствената разлика беше, че ако не го бе сторил, щеше да постъпи невъзпитано и малко като страхливец, но целта на посещението му не бе просто да получи удовлетворение, че е постъпил както трябва. Очевидно озадачеността, която изпитваше, идваше оттам, че мистър и мисис Тийролф не го познаваха, не познаваха напълно и собствената си дъщеря и следователно не можеха да преценят какво се е получило от тяхната връзка.

Минаваше пет, когато се прибра. Влезе в оголената къща и пред него се изправи тъжната гледка на куфарите и кашоните, които създаваха впечатлението, че задръстват хола поне от няколко седмици. Обади се в болницата. Отново му казаха, че „няма промяна“, а когато Робърт поиска да говори с лекаря на доктор Нот — доктор Пърсел, се оказа, че той не е там. Беше се видял с доктор Пърсел в болницата рано тази сутрин. Имаше чувството, че той не вярва доктор Нот да се оправи, но просто не го казва. В състоянието на доктор Нот действително нямаше промяна. Очите му го гледаха по същия начин както вечерта, когато Робърт хукна надолу по стълбите и го намери на пода.

Робърт си сипа уиски с вода, изпи половината и заспа на червеното канапе. Когато се събуди, вече се беше стъмнило и навън се чуваше цвъртене на скакалци. Все още беше рано за скакалци и появата им означаваше, че лятото ще е сухо. Запали лампата, отвори входната врата и излезе навън. Скакалците продължаваха да цвърчат и Робърт имаше чувството, че го обвиняват. Представи си стотици очи на скакалци огромни, кръгли, впити в него. Слезе от малката веранда. Лунният сърп се беше изкачил немного високо от дясната му страна и блестеше на фона на черното небе. Робърт ритна с крак някаква пръчка, вдигна я от земята и несъзнателно я хвана така, сякаш щеше да се бие с нея. Приближи се към храста с хортензиите и бавно го заобиколи. Нищо, разбира се. Защо изобщо си направи труда да погледне? Когато търсеше нещо, никога не го намираше. Особено ако му беше нужно. На около стотина метра избръмча кола, която сви в алеята на Колби. Само един прозорец светеше в къщата на Колби, но след минута светна още един на долния етаж и още един на горния. Колби беше високият мъж, който дотича пръв в къщата на Робърт след петте изстрела в четвъртък вечерта. Колби беше този, който обяви пред тълпата съседи същата вечер, че „младото момиче, дето се самоуби“ е оставало да спи у Робърт. Може би трябваше да се постарае да се сприятели с Колби още когато дойде да живее тук. Тогава Колби може би нямаше да се държи толкова враждебно с него. Само че не се беше постарал. Но Робърт си спомни, че малко след като се нанесе тук през февруари, на два пъти помогна на Колби да изчисти снега пред пощенската си кутия. Собствениците на кутии, до които не можеше да се достигне от прозореца на колата, не получаваха поща, тъй като пощенските служители не бяха длъжни да слизат от колите си, когато я разнасят. Но Колби се държеше така, сякаш беше забравил тази малка услуга и вероятно наистина я беше забравил.