Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
Мистър Фидър обаче, като близък приятел, не е незапознат с нещата. Просто мистър Тутс изисква за тях да се споменава загадъчно и прочувствено. След няколко чаши вино той вдига наздравица за мис Домби, като казва: „Фидър, нямате представа с какви чувства вдигам този тост.“ Мистър Фидър отвръща: „О, напротив, имам, скъпи Тутс, и те ви правят чест, стари приятелю.“ После мистър Фидър се разчувствува при мисълта за приятелството, започва да се здрависва с мистър Тутс и да разправя, че ако мистър Тутс има нужда от брат, знае къде да го търси. Освен това мистър Фидър заявява, че ако го слушали него, щял да препоръча на мистър Тутс да се научи да свири на китара или поне на флейта, защото жените обичали музиката при ухажване и той самият се бил убедил в това.
Тези думи карат мистър Фидър, бакалавъра по хуманитарните науки, да си признае, че е хвърлил око на Корнелия Блимбър. Той осведомява мистър Тутс, че нямал нищо против очилата и че ако докторът направел красивия жест да се откаже от професията си, то тогава те били… обезпечени. Той казва, че според него, когато един човек бил натрупал добро състояние благодарение на професията си, бил длъжен да се откаже от нея и че Корнелия би оказвала помощ в работата, с което всеки мъж би се гордял. В отговор мистър Тутс започва безумно да възхвалява мис Домби и да загатва, че понякога му идвало да си пръсне черепа. Мистър Фидър настойчиво го увещава, че подобна крачка би била неразумна, и за да накара приятеля си да се примири със съществуването си, му показва портрета на Корнелия, с очилата и всичко останало.
Така тези кротки души прекарват вечерта, а когато вечерта отстъпва място на нощта, мистър Тутс придружава Фидър до дома и се разделя с него пред къщата на доктор Блимбър. Мистър Фидър обаче само се качва по стълбите, а след като мистър Тутс си отива, отново слиза, за да се разхожда сам по брега и да обмисля плановете си. Докато се движи насам-натам, той ясно чува как вълните му казват, че доктор Блимбър щял да се откаже от професията си, и Фидър изпитва чудесна, романтична наслада да съзерцава къщата отвън и да си мисли, че докторът първо ще я боядиса и ремонтира основно.
На свой ред мистър Тутс броди нагоре-надолу около касетката, в която е скрит неговият скъпоценен камък, и изпаднал в плачевно състояние на духа, предизвиквайки известни подозрения у полицаите, се взира в един осветен прозорец, който според него несъмнено е прозорецът на Флорънс. Той обаче бърка, тъй като това е стаята на мисис Скютън. И докато Флорънс, сладко спяща в друга стая, сънува миналото и то отново възкръсва, то жената, която в суровата действителност е заменила кроткото момче в същата роля, за да възстанови отново връзката — по съвсем различен начин обаче — с тлението и смъртта, се е проснала там, будна и стенеща. Уродлива и измъчена, тя лежи и не може да си намери покой в кревата. А до нея, внушавайки ужас с безстрастната си красота — ужасът се чете в угасващите очи на старицата, — седи Едит. Какво ли им нашепват вълните в тишината на нощта?
— Едит, каква е тази каменна ръка, вдигнала се, за да ме удари? Не я ли виждаш?
— Нищо няма, майко, само ти се привижда.
— Привиждало ми се! Всичко ми се привиждало! Гледай! Нима е възможно да не я виждаш?
— Наистина, майко, нищо няма. Нима щях да седя така спокойна, ако имаше там такова нещо?
— Спокойна ли? — Тя й хвърля безумен поглед. — Сега изчезна… А защо си толкова спокойна? Това вече не ми се привижда, Едит. Изстивам от ужас, като те гледам как стоиш до мен.
— Съжалявам, майко.
— Съжаляваш! Ти сякаш непрекъснато съжаляваш. Но не и за мен!
При тези думи тя се разплаква и като върти неспокойно насам-натам глава върху възглавницата, започва да нарежда за проявяваното нехайство към нея, за това каква майка била, каква майка била добрата старица, която срещнали, и какви неблагодарни дъщери имали такива майки. Насред тези несвързани приказки тя спира, поглежда дъщеря си, изкрещява, че полудява, и скрива лице във възглавницата.
Едит съчувствено се навежда над нея и я заговаря. Болната стара жена се вкопчва в шията й и обзета от ужас, казва:
— Едит! Скоро ще се върнем у дома, ще се върнем. Смяташ ли, че аз отново ще се върна у дома?
— Да, майко, да.