Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
На вратата се показа усмихната жена с дете, което се притискаше към краката й.
— Да?
— Мисис… тук ли живее семейство Тийролф?
Усмивката изчезна от лицето на жената.
— О, не, те са до нас — каза тя и му посочи с ръка. — На номер 4753.
— Благодаря ви. Извинявайте. — Робърт се обърна под втренчения й поглед и слезе обратно по пътеката. Вестниците очевидно бяха сбъркали.
Съседната къща беше изцяло тухлена, по-светла на цвят, по-голяма и по-солидна от предишната. И видът й изобщо не му подействува. Почувствува се обаче отпаднал и за момент си помисли, че не може да го направи. Но си го наложи.
Вратата отвори мъж с посивяла коса и увиснали бузи, по които бяха започнали да се образуват, торбички.
— Добро утро. Тоест добър ден — поправи се бързо Робърт. — Казвам се Робърт Форестър. — Човекът срещу него явно се сепна.
— Да. Какво…
— Дойдох да се видя с вас… исках да ви видя, защото…
— Кой е, Уолтър? — обади се женски глас.
Без да снема поглед от Робърт, мъжът се отмести, за да направи място на жена си.
— Това… този човек е Робърт Форестър.
Слисана, жената го погледна с отворена уста. Имаше същото лице като на Джени — продълговато и овално, и същите тънки устни. Русата й коса със сиви кичури беше опъната назад в кок.
— Добър ден, мисис Тийролф — каза Робърт. — Надявам се, ще ме извините, че дойдох така. Исках да се видя с вас.
— Ами… — промълви жената със същото смущение и болка, каквото изпитваше и Робърт. — Да… Джени много ни е говорила за вас. — Очите й се напълниха със сълзи.
— Влез вътре, мила — кимна мъжът към жена си. — Аз ще говоря с него.
— А, защо? — Беше се овладяла. — Видът ви… изглеждате по-иначе, отколкото смятахме.
Напрегнат, Робърт стоеше съвсем неподвижно.
— Исках да ви изкажа лично… да ви кажа, че много съжалявам за това, което…
Жената въздъхна дълбоко.
— Ще влезете ли? — попита с усилие тя.
— Не е необходимо, благодаря. — Робърт погледна лицето на съпруга й, което беше все още мрачно. Очите му бяха същите като на Джени. — Разбирам много добре, че каквото и да кажа…
— Влезте — прекъсна го жената.
Робърт влезе и последва жената в спретнат хол. Килимът и тапицерията на мебелите бяха осеяни с цветя. Сърцето му подскочи при вида на снимката над камината — стори му се, че е на Джени, но се оказа, че е на млад мъж. По всяка вероятност брат й, който беше в университета.
— Ще седнете ли?
Робърт й благодари, но остана прав. Мистър Тийролф застана между Робърт и вратата на хола. Майката на Джени седна на малкото канапе.
— Още не можем да повярваме, макар да съзнавам, че е станало — каза тя и докосна с бърз жест очите си. Но сега не плачеше. Вдигна глава и погледна Робърт. — Не ви ли каза нещо? Нещо, което да ви подскаже защо го е направила?
Робърт поклати глава.
— Нищо определено. Видях я в понеделник вечерта. Миналия понеделник. Тогава ми каза, че не искала повече да се виждаме. Попитах я защо. Не ми каза. Помислих си, естествено, помислих си, защото е смятала, че аз съм виновен за смъртта на Грег. Което не е вярно. Но реших, че това е причината. Никога не ми е минавало през ум, не може да поиска да се самоубие, че може дори да си го помисли — искам да кажа, сериозно. — Погледна бащата на Джени, които слушаше внимателно и с намръщено лице. — Въпреки че…
— Да? — каза мисис Тийролф.
Робърт облиза пресъхналите си устни.
— Доста често говореше за смърт и за умиране. Може би го знаете.
— О, да, знаем — каза мисис Тийролф с отчаян тон. — Малкото ни Зайче, да говори за смъртта!
— Не казвам, че това обяснява нещата, защото няма да е вярно. Но говореше за смъртта като за нещо, което нямаше търпение да опознае. Не знам как да се изразя.
Мисис Тийролф наведе глава. Съпругът и отиде при нея.
— Съжалявам — обърна се Робърт към двамата. — Говорих повече, отколкото трябва. Ще си вървя.
Бащата на Джени го погледна. Продължаваше да стои наведен над жена си, с ръка на рамото й.
— Разбрах, че днес ще определят самоличността на трупа, който намериха в реката. — В гласа му се усещаше характерната за германските езици отсеченост, въпреки че нямаше акцент.
— Преди малко говорих с полицията — каза Робърт. — Зъболекарят — доктор Макуин от Хъмбърт Корнърс, не могъл да каже със сигурност. Работил е само по долните зъби на Грег и… с една дума, огледът се е оказал безрезултатен. Не е била определена самоличността на трупа.