Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

Робърт започна да се дразни.

— Напълно те разбирам, Джак, и през ум не би ми минало да отида в чиято и да било къща и съзнавам, че постъпих идиотски, като отидох у доктора. Той настояваше. Нали беше лекар, а аз имах рана от куршум в ръката си. — Робърт хвърли цигарата си в камината. Тя остана да тлее върху чисто изметената каменна плоча — грозна и неприятна гледка. — Докторът може да умре и вината за това ще е моя — добави той.

Джак не каза нищо. Мълчеше сякаш от уважение към някой, който вече е покойник.

Робърт хвърли поглед към него.

— Е, ще тръгвам, Боб.

След като Джак си тръгна, Робърт осъзна, че не го беше попитал къде и как ще прекара тази нощ, не беше казал, че ще се противопостави на жена си и ще го скрие на тавана или в мазето за тази нощ. Рано или късно Джак ще възприеме, и то напълно, отношението на жена си, помисли си Робърт, Може би още днес следобед или довечера. Снощи Липенхолц му каза, че очакват зъболекарят да пристигне днес по обед. Робърт вдигна телефона и се обади в болницата в Ритърсвил.

— Засега няма промяна в състоянието на доктор Нот — каза гласът на сестрата.

— Благодаря ви.

А той какво очакваше? Бе излязъл от болницата само два часа преди това.

Робърт изсипа изстиналото си кафе в мивката. Взе недовършеното писмо до родителите на Джени. Беше го свалил от пишещата машина, когато се прибра късно снощи, беше го сгънал и сложил на писалището. Сега го смачка и го хвърли в плика за боклук в кухнята. Адресът им беше Франклин Авеню, номер 4751, Скрантън. Помнеше го от вестниците. Взе душ и се облече.

Пристигна в Скрантън малко преди един часа. По пътя се чудеше дали да се обади най-напред по телефона, или направо да звънне на вратата, но сега беше също толкова далеч от някакво окончателно решение, както и в началото. Спря обаче пред една дрогерия и влезе в телефонната будка. Обади се на полицията в Ритърсвил. Липенхолц не беше там, но служителят, с когото го свързаха, му даде исканата информация.

— Доктор Макуин идва тук с рентгеновата снимка. Имал само една рентгенова снимка на долната челюст. Каза, че никога не е работил върху горната челюст на Уинкуп, и затова не може да каже със сигурност… Не, не можа да определи.

— Да… разбирам. — Робърт благодари и затвори. Обиколи с блуждаещ, невиждащ поглед отрупаните рафтове в дрогерията.

— Мога ли да ви услужа с нещо, господине? — Пред него беше застанало русо момиче в бяла престилка.

Робърт поклати глава.

— Не, благодаря.

Излезе и се качи в колата си. Един полицай му обясни как да стигне до Франклин Авеню, но след малко му се наложи да попита отново в една бензиностанция. Улицата се намираше в голям и гъсто застроен квартал; от двете й страни досами платното бяха засадени дървета и нямаше тротоар, къщите бяха двуетажни, отпред с морава. Номер 4751 бе червена тухлена къща с бяла врата и бели первази. Пред вратата нямаше венец. Джени никога не му бе описвала как изглежда къщата й, но при вида й нещо го прободе, сякаш му бе позната, сякаш бе живял там с нея. Робърт паркира колата си съвсем близо до алеята, излезе и тръгна нагоре по правата каменна пътека. Чу се детски смях, Робърт се поколеба за секунда, след това продължи нагоре. Почука с чукалото от черно желязо.