Фурията на курсора
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Кодексът Алера #3
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Читанка
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фурията на курсора». Краткое содержание книги:
Алия веднага се втурна към Исана и те силно се прегърнаха. Беше миниатюрна девойка, взела от майка им всички прекрасни женствени черти, косата й беше с цвят на мед.
На шестнадесет години вече представляваше изкушение за много легионери и техните придружители, но Исана я защитаваше възможно най-твърдо.
— Исана — задъхано каза Алия. — Какво става?
Исана беше почти десет години по-възрастна от нея. Тя, както и сестра й, имаше дарбата на призовател на вода и Исана отлично знаеше, че при такъв вихър от емоции Алия едва ли би могла да си каже дори името.
— Успокой се и не забравяй, че трябва да контролираш дишането си — прошепна тя на Алия и погледна Арарис. — Рари?
— Маратите нападнаха долината — отговори той спокойно и ясно. — Вече разбиха нашите аванпостове и продължават да настъпват. Конете ви вече са готови, вие и всички останали цивилни трябва незабавно да се оттеглите към Рива.
На Исана й секна дъхът.
— Да отстъпим? Маратите наистина ли са толкова много? Но защо? Как така?
— Не се притеснявайте, милейди — отговори Арарис. — Справяли сме се и в по-сложни ситуации.
Но Исана го виждаше в очите му, чуваше как трепери гласът му. Той лъжеше. Той не се надяваше да оцелее.
— Къде? — попита на глас: — Къде е той?
Арарис се намръщи и каза:
— Конете са готови, милейди. Бъдете така любезна да дойдете с…
Исана вирна брадичка, подмина Валериан и като излезе от палатката, се огледа. Лагерът беше в състояние на хаос — ако не всички, то придружаващият персонал — със сигурност.
Самите легионери се придвижваха забързани и напрегнати, но дисциплинирано и предпазливо, Исана ги видя как се строяват до оградата.
— Искаш аз сама да го намеря, така ли, Рари?
Гласът му остана равен и учтив, но Исана почувства раздразнението в отговора му.
— Както ви е угодно, милейди.
Той се обърна към двамата коняри, които държаха юздите на потръпващите коне, махна им с ръка и каза:
— Вие двамата — с мен — и се насочи към източната страна на лагера. — Дами, бъдете така любезни да дойдете. Трябва да побързаме. Не знам кога ордите ще се появят тук, всяка секунда е ценна.
В следващия момент Исана за първи път в живота си видя война.
От тъмнината полетяха стрели. Един от конярите изкрещя, но викът му се изгуби в цвиленето на коня, който държеше. Исана се обърна, усещайки биенето на сърцето в ушите си, всичко се случваше много бавно.
Тя видя как конярят се препъна и падна, а от тялото му стърчаха бели маратски стрели. Конят зацвили и разтърси глава, опитвайки се да се освободи от стрелата, забила се в шията му.
От тъмнината се чуха викове. Марати, светлокоси и светлокожи, изскочиха иззад каруците с храна, които се бяха появили в лагера през деня, размахвайки оръжия, които бяха трудни за по-точно описване от нещо тъмно от стъкло и желязо.
Арарис светкавично се завъртя. Исана можеше само да стои и ужасено да гледа как други три стрели летят към нея. Мечът на Арарис ги натроши на трески с небрежно движение, дори и тези, които бяха на сантиметри от лицето й.
После той отрази атаката на групата крещящи марати — мина през тях като човек през тълпа на пазара, движейки рамене и бедра, подскачайки и изпълнявайки пируети, за да не се препъне в нещо, лежащо на земята.
Когато спря, всички марати лежаха на земята, превърнали се в храна за враните.
Той отпусна меча си, избърса кръвта от него, прибра го в ножницата и протегна ръка към Исана, сякаш нищо не се беше случило.
— Насам, милейди.
— Насам, милейди — промърмори нисък, кадифен мъжки глас. — Не бива да се разстройваме, че известно време няма да сме заедно. Във всичко може да се намери нещо положително.
Исана вдигна глава, беше задрямала на удобните седалки на паланкина, който Акватайн беше изпратил да я вземе от Исанахолт. Яркият сън, пълен със спомени, продължи по-дълго от обикновено.
Сънищата, дошли предната нощ, се повтаряха през последните две години. Страхът, объркването, тежестта на вината повтаряха този сън, сякаш никога не го беше виждала. Сякаш тя отново не беше виновна за случилото се.
Беше уморена от тях.
Но в същото време тези сънища й връщаха кратките мигове на радост, опияняващите моменти от същите тези пролетни дни. В онези щастливи моменти тя забравяше какво ще се случи след това и каква ще стане самата тя. И отново имаше сестра. И отново имаше съпруг. И любов.