Фурията на курсора

Чуваше се тропот на бягащи ботуши по твърда земя, явно от голям брой мъже. Сиви центуриони крещяха заповеди. Метал звънеше в метал, непрекъснато минаваха легионери в пълно бойно снаряжение, закачайки се един друг с нараменници, мечове, щитове, брони. Деца плачеха. Някъде, не много далеч, неистово и яростно пръхтяха бойни коне, било то от паника или от нетърпение. Тя чуваше как техните дресьори им говорят с тих монотонен глас.

Миг по-късно почувства чудовищен натиск върху способностите си като воден призовател, небивал прилив на емоции, по-силен от всичко, което беше преживяла за десетина или повече години, от момента, в който тя и Рил, нейната водна фурия, се бяха намерили взаимно. Най-ясно в този неистов поток от емоции се усещаше страх. Хората около нея бяха уплашени до смърт — Легионът на короната, съставен от най-опитните и калени бойци на Алера, се давеше в блатото на страха.

Страхът беше придружен и от други емоции. На първо място — възбуда, после решителност и гняв. Сред тях се мятаха и други тъмни потоци, които тя би могла да определи като похот и още нещо, толкова смътно и неопределено, че дори нямаше да го забележи, ако то не продължи бързо да расте — покорност.

Не знаеше какво се случва, но осъзна, че легионерите около нея се примириха с неизбежната смърт.

Тя скочи от матрака абсолютно гола и бързо навлече блузата, роклята и туниката. Събра косата си на кок, въпреки болката в гърба и раменете, предизвикана от тези движения. После сграбчи вълненото си елече и прехапа устни, чудейки се какво да прави по-нататък.

— Охрана? — извика с несигурен глас.

В голямата палатка веднага се появи мъж, облечен в същата броня като всички легионери, макар и с много вдлъбнатини и драскотини. Човекът излъчваше невероятна увереност, непоклатимо спокойствие и рационален, контролиран страх. Той свали шлема си с една ръка и Исана позна в него Арарис Валериан, личният оръженосец на принцепса.

— Милейди — каза той и склони глава.

Исана почувства как бузите й пламват, а ръката й сама се протегна към верижката с пръстена, скрит под дрехите. Миг по-късно тя пусна пръстена, оставяйки го върху закръгленото си коремче.

— Едва ли аз съм вашата лейди — каза му тя. — Не сте ми се клели във вярност.

Очите на Арарис проблеснаха.

— Милейди — повтори той настойчиво, — дългът на моя господар не му позволи да ви намери лично и той го възложи на мен.

Гърбът на Исана отново я заболя и сякаш това не беше достатъчно, а и детето започна да се върти с присъщата си енергия, сякаш е чуло и разпознало познати звуци.

— Арарис, сестра ми…

— Вече е тук — каза той с обнадеждаващ глас. Невзрачният млад мъж се обърна, даде знак с ръка и по-малката сестра на Исана, наметната с огромния походен плащ на Арарис, влезе в палатката.