Вълкът през зимата [bg]

11

Седях на маса в кафене „Крема“ на улица „Къмършъл“, когато ме намери мъжът, наричащ себе си Шейки. Беше малко след девет сутринта и макар несекващият поток от хора да не даваше и миг почивка на баристите, повечето от масите си стояха празни. По това време хората искаха да си поръчат, без да консумират на място, което идеално ме устройваше. Разполагах с приятно огрявано от слънцето местенце до прозореца и с новите броеве на „Ню Йорк Таймс“ и „Портланд Прес Хералд“. Салонът на „Крема“ бе един от най-хубавите в града - само голи дъски и неизмазана тухлена зидария.

Имаше и по-лоши места, където да убиеш някой и друг час. По-късно сутринта имах среща с евентуална клиентка: неприятности с бившия, който не бе схванал разликата между наглеждане и преследване на бившата половинка. Разликата бе тънка, в зависимост от това кого питаш. Той май не разбираше и че ако наистина го бе грижа за нея, би трябвало да ѝ плати издръжките за децата, които ѝ дължеше. За такива недоразумения се печелеха почасовите тарифи.

Шейки носеше черни гуменки, съвсем леко протрити дънки и балтон - толкова голям, че почти можеше да мине за палатка. Когато влезе в „Крема“, изглеждаше смутен, и видях, че един-двама от персонала го наблюдаваха, но той явно не смяташе да се откаже от онова, което си бе наумил. Тръгна право към моята маса.

Шейки11 не беше единственият, който използваше това име за себе си, всички на улицата му викаха така. Той имаше паралитичен тремор на лявата ръка, която държеше плътно до тялото си. Чудех се как ли спи. Може би просто бе свикнал с нея, както се свиква с много неща, които се налага да търпиш дълго време.

Той спря пред мен, слънцето освети лицето му. Беше гладко избръснат и миришеше силно на сапун. Може и да грешах, но впечатлението ми бе, че преди да дойде тук, се беше привел в приличен вид и бе облякъл най-хубавите си дрехи. Помнех го от погребението. Беше единственият от присъстващите, който проля сълза, докато спускаха Джуд в гроба.

- Може ли да седна? - попита той.

- Заповядай - отвърнах. - Искаш ли кафе?

Той облиза устни и кимна.

- Да.

- Някакви предпочитания?

- Което е най-голямото и най-топлото. Ако може и да е сладко.

Тъй като аз самият пия предимно чисто филтрирано кафе, трябваше да разчитам на момичето зад бара да ми помогне за топлото и сладкото. Върнах се с кленово лате и две кифли. Не бях много гладен, но Шейки навярно беше. Хапнах малко от моята, за да бъда учтив, а Шейки се върна на бара и натъпка чашата си със захар. Щом седна отново на мястото си, се нахвърли на кифлата, после забави малко темпото, сякаш се сети, че е в компанията на порядъчни хора и никой няма да му издърпа залъка от устата.