Вълкът през зимата [bg]

Преди да си тръгна, купих на Шейки още едно кленово лате, а той ми обясни как най-лесно мога да го намеря. Както и Джуд, използваше за подобни контакти добрите хора в Центъра за психично здраве.

След това отидох в Южен Портланд, за да се срещна с евентуалната си клиентка в дома ѝ, и тя ме осведоми най-подробно къде работи съпругът ѝ, къде живее и как сега бил станал голям задник, а преди не бил чак толкова лош. Тя не искаше да намесва полицията заради децата и мразеше адвоката си. Аз бях най-малко лошата от оставащите ѝ възможности - макар че ме попита дали не познавам някого, който би се наел да счупи краката на съпруга ѝ, след като ясно ѝ дадох да разбере, че не съм склонен да поема подобен ангажимент, поне не и без по-сериозни причини. Тъй като нямах какво друго да правя, отидох да потърся прегрешилия съпруг в офиса му в Бак Коув, където той бе партньор в съмнителна фирма за финансови консултации и инвестиции. Името му бе Лейн Стейси и не изглеждаше много зарадван, когато разбра, че не съм отишъл да му давам пари за инвестиране. Крещя, тупа се по гърдите, но после му стана ясно, че не може да ме изгони навън със заплахи. Спокойното държане винаги помага в подобни ситуации; спокойствието и двайсетте килограма предимство в теглото пред опонента в спора. Както собственика на бентлито Хайръм П. Тейлър, Стейси не беше лош човек. Дори не беше толкова похотлив, колкото Хайръм. Той беше самотен, съпругата и децата му липсваха и не вярваше някоя друга да го поиска. Жена му просто го беше разлюбила, той също я бе разлюбил, макар и в по-малка степен, но искаше нещата да си останат постарому, за да има покрив над главата и човек до себе си, който да се грижи за него, когато се простуди, а може би и да спи с него от време на време. Накрая го уговорих да обядваме в „Баю Кичън“, където му обясних колко е важно да не преследва жена си и да плаща издръжката на децата си. Той на свой ред призна, че като я е морил от глад, нея и децата си, се е надявал, че така ще я направи по-отстъпчива и ще я принуди да го приеме обратно, което донякъде обясняваше защо страховете му, че може да не намери друга, която да го търпи, не бяха съвсем безпочвени. Към края на обяда бях получил някои гаранции за поведението му в бъдеще, а той се беше опитал да ми пробута толкова рисков краткосрочен заем, че направо приличаше на поръчка за персонална рецесия. Той прие храбро отказа ми. Както се изрази, очакванията му за финансовото бъдеще на страната били „оптимистични“ и виждал само бляскави перспективи пред бизнеса си.

- И на какво основание? - попитах аз.

- Всеки обича обещанията за бърза печалба - отвърна той. - А магазинът за наивници винаги има какво да предложи.

Прав беше.