Подземен свят [bg]

Заели позиция на възвишение, но се оказали обкръжени от афганци. Наредили им да се предадат.

— Иска ви се, пущини! — възкликнал презрително сержант и отговорът му останал като крилата фраза в английската история.

Той удържал на думата си и на афганските стрелци им се наложило да се потрудят доста. Сражението на Джугдюлюкското било не било битка, а касапница. Само един — Уилям Брайдън — останал жив. Афганска сабя отнесла част от черепа му, но от смърт го спасило списанието „Блекудс“, натъпкано под шапката му.

— Не съм подозирал каква полза може да има от клюките — отбелязал Брайдън.

От шестнайсетте хиляди, поели от Кабул преди шест дни, единствен той стигнал крайната цел.

Е… не съвсем. Историята за добрия стар Уилям Брайдън, добрал се сам до Джалалабад, звучала похвално — толкова похвално всъщност, че дълго се задържала в общественото съзнание. За жалост тя не отговаряла на истината, защото имало и други оцелели. Просто начините и средствата им за оцеляване не били толкова благородни и стоически като на доктор Уилям Брайдън. Човекът е готов на всичко, за да оцелее, да дочака още един изгрев, да усети милувката на съпругата и децата си, да се посмее с питие в ръка. И да, имало и други оцелели, но никой не аплодирал, не възславял и не обезсмъртил подвизите им. Те дори не били „подвизи“ в смисъла на думата, подсказващ приключенски дух и храброст. Били чисто и просто инстинкт за самосъхранение. Подли и безмилостни деяния, осъществени за сметка на другите и с ужасяващи последствия за мнозина.

В похода участвал командир на име Уолтър Лавел. Полковникът принадлежал към Ордена на рицарите тамплиери. Не бил особено високопоставен в организацията и не представлявал интерес за Братството, но все пак бил известен на асасините.

Малко преди колоната да напусне Кабул, някой си ефрейтор Кавана заговорил полковника.

— Ще ми отделите ли минута, сър — настоял Кавана на сутринта, когато се подготвяли да поемат към Джалалабад.

Забелязал известна сериозност, а и честно казано, опасни искри в очите му, Лавел кимнал, макар мъжът да бил само ефрейтор. Двамата се усамотили под кипарисово дърво, далеч от прислужниците и носачите, които товарели каруците, и от конете, чиито гърбове се огъвали под тежестта на кошовете и кожените торби, овързани за седлата. Край тях наистина се вихрела трескава деятелност. Над ругатните, заповедите и хлипането и вайкането на жените се издигал властният глас на лейди Флоренша Сейл, съпругата на генерал-майор Робърт Хенри Сейл — дама, в чиято чест вероятно е изкован изразът „вдъхващ страхопочитание“. Лейди Сейл не оставяла у никого съмнение, че смята похода за следобедна екскурзия — дреболия, която не засяга могъществото на английската армия, и да се мисли другояче е равносилно на предателство и крайно неанглийско.