Подземен свят [bg]

— Страхуваме се какво ще ни направи.

— Разбирам — отвърна Абърлайн, присвивайки очи в посоката, която му се струваше правилна. — Заплашил те е, естествено. Но се опасявам, че в момента сте между чука и наковалнята, защото тръгна ли си оттук без необходимата информация, ще се върна скоро, но няма да съм сам. Ще се върна с фургон… сещате се какъв. От онези, които минават през порталите на изправителните домове… — Замълча за драматичен ефект. — От друга страна, ако получа информацията, за която съм дошъл, ще забравя за фургона, ще оставя парите и нещо повече…

Смъкна торбата от рамото си, пусна я на земята и извади бухалка за крикет и топка. Вдигна ги и каза:

— Ето какво ще ви оставя. Няма да играете крикет с котешки тави, а с тези красавици. Солено ми излязоха, да знаете, но си ги бива.

Отговорът не закъсня, принуждавайки Абърлайн да завърти глава наляво и надясно, чувствайки се в неизгодно положение, задето не вижда източника на звука.

— Страхуваме се какво ще ни направи — повтори младият глас. — Той е като демон.

Абърлайн усети как сърцето му затуптява по-бързо. Предположенията му, че в убийството има нещо необичайно, явно се потвърждаваха.

— Чухте предложението ми — извика на невидимия посредник. — От една страна, нося подаръци. От друга, обещавам ви тежки последствия. Не само ще ви отведа в изправителния дом, но и ще се погрижа да получа информацията. И в двата случая рискувате така нареченият демон, който всъщност е мъж като мен, да ви докопа.

Зачака мъглата да вземе решение.

Най-сетне тя се раздвижи, раздели се и от нея излезе същото момче, което онзи ден бе препречило пътя му. Мръсно лице. Дрипи. Изпито лице, гладно изражение. Дете с единия крак в гроба. Сърцето на Абърлайн се сви при мисълта как момчета като него стават жертва на по-силните. Жегна го чувство за вина, че заплашва с изправителен дом деца, които така или иначе не познават друго освен заплахи, студ и глад.

— Няма да ти причиня нищо лошо. Имаш думата ми — каза той.

Остави бухалката и топката на земята между тях.

Момчето ги погледна, после пак вдигна очи към полицая. Абърлайн долови как силуетите, забулени в мъглата, затаяват очаквателно дъх.

— Сигурно си ядосан, задето взехме трупа ти — предположи момчето с въздържанието и предпазливостта на болезнения опит.

— Не съм доволен, че ми взехте трупа, прав си — съгласи се Абърлайн. — Но разбирам защо го направихте. На ваше място и аз щях да го направя. Не съм дошъл да ви съдя. Искам само да разбера истината.

Момчето пристъпи напред, по-скоро да покаже доверие към Абърлайн, отколкото поради друга причина.

— Не знаем кой знае какво, сър. Човекът ни плати да те разсеем и да сменим тялото с пони. Не ни каза защо, а и не попитахме. Даде ни шепа монети, когато занесохме тялото.

— А пистолетът?